Интродукция

Quote :

Свободна ли си в четвъртък?
Гил

Лори се взира известно време в съобщението, нервно хапейки бузата си отвътре. Вероятно в такива моменти се очакваше цялата Вселена да притихне, небесата да се разтворят и ангелски хор да запее, но до ушите на Лорейн все още достигаха крясъците на Бри и Шийла от съседната стая. Сега обаче бяха под натрапчивия съпровод на собственото и сърце, което като че се канеше да изскочи от гърдите и, разплисквайки кръв по монитора на и без това изстрадалия и лаптоп.

Quote :

Свободна ли си в четвъртък?
Гил

Можеше да е майтап. Не, щеше да е твърде жестоко, а той не беше такъв. Вероятно просто беше сгрешил получателя. Ставаха такива неща. Най-разумното нещо, което можеше да направи, беше да му каже, че се е объркал. Tочно това щеше да направи.

Quote :

За теб винаги!!!
Вечно твоя:
Лорейн

"Ооо, я се съвземи!" сопна се тя на себе си и бързо изтри написаното.
И все пак... защо не? Пишеха си вече повече от година. Тя му беше изпратила няколко от миниатюрите си. Той не и ги бе изпратил обратно неотворени. Бяха си почти приятели. Ами да.

Quote :

Ще се освободя.
Лори

Побърза да натисне "SEND" преди отново да се бе разколебала.

***
Не беше за вярване, че в Малибу съществуваше такова място. Боята се люпеше от стените, по тавана се виждаха оголени дъски на местата, където мазилката се бе откъртила, едно от стъпалата към втория етаж липсваше, а като че ли и останалите скоро щяха да го последват. Лорейн си помисли с носталгия за слънчевите пейки, които бе подминала на връщане от плажа, но не беше сигурна как биха се отнесли служителите на реда, ако решеше да прекара нощта на някоя от тях. Пък и вече бе платила на сприхавата съдържателка. Почти съжаляваше, че тръгна толкова рано - беше се притеснила да не се случи нещо по пътя и да закъснее за партито на Гил. Но стопът бе вървял отлично, въпреки че беше с велосипед. Въздъхна, подхвана колелото си (или "Таралясника", както понякога го наричаше) и внимателно се заизкачва към стаята, която щеше да дели с още седмина души.
Като че ли не беше толкова зле. Двама близнаци с хавайски ризи и почти никакъв багаж, един гладко избръснат студент, кльощав травестит с яркоцикламени латексоваи ботуши с висок ток и перука а-ла Миа Уолъс, жена на средна възраст с невзрачен вид и двама мъжаги с бирени коремчета, единият от които носеше калъв за телефон, приличащ на кобур за подмишница. Само един от от тях приличаше на сериен изнасилвач (онзи с кобура) и Лори го заобиколи предпазливо, насочвайки се към отсрещната стена, където минаваше стабилна тръба, за която заключи Таралясника. После се насочи към общата баня, за да измие солта от плажа, както и миризмата на евтини цигари и задушни ТИР-аджийски кабини, която бе попила в дрехите и, докато стопираше към ЛА.

За Радж вечерта започна изненадващо и продължи неловко. Гил Бейтс всъщност бе поканил неколцина непознати да тестват новата му настолна приумица и по някаква неясна причина Радж се бе оказал един от тях. Въпреки че бе свикнал на двуличието и подвеждащите маньоври в професионалните среди, които обитаваше, Радж все пак беше разочарован от манипулативния претекст на поканата.

При пристигането му човек от персонала на имението го бе въвел в широка подземна зала, пълна с големи маси за игри, неонови светлини и светещи хладилни витрини, пълни с напитки. Гил вече бе вътре, нареждайки пластмасови фигурки, жетони и карти, а край него се кършеше крехка млада жена с тежък очен грим. Преди Радж да успее да поздрави, в залата нахлу висок широкоплест мъж по хавайка и джапанки. Черните му мустаци светеха с влажен блясък.
- Здрасти, Бърти, здрасти банда! Аз съм Дабъл Би, - избоботи той и се насочи към домакина.
Гил се извърна, за да му стисне ръката, измърмори някакъв поздрав и продължи да реди.
- Дай едно здрасти, бре Бърти, и кажи, мога ли аз да съм с тия, лилавите? – После Дабъл Би подвикна към Радж: - Хей, младеж, вземи налей един поркокалов сок, докато редиме тука нещата.
- БиБи, щом искаш лилавите – взимаш ги, но хладилниците са на самобслужване, - обади се Гил.
- А, добре, добре. Да ти донеса нещо, душка? - Широката му ръка се протегна през масата към момичето. Тя му хвърли дълъг, оценяващ поглед. В ръката и вече имаше бутилка бира. - БиБи или Дабъл Би, драго ми е да се запознаем.
- Не съм ти душка, - тросна се тя и заобиколи масата.
- Както кажеш, както кажеш, - Дабъл Би вдигна примирително ръце и се отправи към мини-бара. След малко си наля половин чаша „Джони Уокър“, добави същото количество портокалов сок към нея и отмести купичката с лед. „Бияч“, помисли си си Радж. Беше изненада, че мъжът въобще разрежда питието си.
- Да разбирам ли, че си от групата?, - обърна се Дабъл Би към третия гостенин.
- Не е ли очевидно? - отвърна Радж от мекото кресло, в което беше седнал. После се изправи и подаде ръка за поздрав: - Аз съм Радж Аравинда.
- Дабъл Би ми викай. А дръпнатото моме кое е?
- Не я познавам. Явно е приятелка на Гил.
- Наздраве, - надигна чашата си БиБи и попита с половин уста: - Приятелка или приятелката?
- Трябва да попиташ него, - отвърна Радж и подаде чашата си. - Наздраве.

Момичето изглежда се любуваше в еднаква степен на игралните аксесоари и на ръцете на Гил, които ги подреждаха. Пръстите му деликатно докосваха ръбовете на илюстрираните карти когато ги обръщаше с гръбчетата нагоре. В един момент очите и се присвиха и тя изненадано възкликна:
- Хей, това не е ли...?
Гил вдигна поглед и се ухили:
- Няколко от фигурите, които ми прати, бяха доста добри. Надявам се, нямаш против да ги използвам като модели за бетата? За финалния вариант ще ми трябват още няколко.
- А... ами... естествено!
Погледите им се срещнаха. За няколко мига тя изглеждаше сякаш се кани да каже нещо, после внезапно се отдалечи от масата, обръщайки гръб на домакина. Гил се подсмихна.

Радж проследи сцената без да пропусне нищо, въпреки че не беше тактично да подслушва. Даде си вид, че е погълнат от разговора с БиБи, дори когато момичето се приближи към тях.
- Просто Лори. Наздраве! – Тя последователно се чукна и с двамата. В произношението и се долавяха няколко инатливи твърди гласни.
- Та от къде си, Просто Лори? – реагира пръв Дабъл Би. Лори го игнорира.
- Теб май съм те виждала някъде... - обърна се тя към Радж.
- Понякога работя като модел, - той кимна над чашата си. - Може да си виждала моя снимка в някое списание.
- Едва ли, не са по моята част.
- Чувам нещо забавно тук. Къде човек може да се сдобие с акцент като твоя? - попита Радж и добави с чисто уестминстърско произношение: - Човек винаги трябва да търси възможности да разшири кръгозора си.
- Aбърдийн. Но на теб ще ти стои малко странно...
- Майка ми е британска индийка, - кимна Радж и добави с шотландски акцент: - Сигурен шъм, че и по вашуя край има индийши.
- Само британски. Не виреят добре по нашия край. Май не им понася климата.
БиБи прихна:
- Браво бре, младенец, само си за киното с тия номера!
- Опитвам се да пробия в киноиндустрията, - кимна Радж, все още преценяващ отговора на Лори. Май се опитваше да се дистанцира - и то едва пет минути след запознанството им. - Засега се смятам за късметлия ако ми се обаждат за реклами и малки роли без реплики.
- А с Него откъде се познавате? - попита Лори, недвусмислено подчертавайки кого точно има предвид.
- Тренираме в един и същи клуб по тай дзи. Правим спаринг понякога, а после пием бира. Ами ти? Не знаех, че Гил има познанства чак в Шотландия.
- В момента живея в Сан Франциско. Уча Скулптура в Академията по изкуства. Всъщност... - тя се изчерви и отпи от бирата си, опитвайки се да скрие една лудешка усмивка, - досега само сме си писали.
"Групи", помисли си Радж. „При това затънало дълбоко в морето на обожанието“.
- Ох света дево Марио - завъртя очи ББ и отиде при Гил, с чаша в едната си ръка и недопитата бутилка в другата.
- Какъв му е проблема на тоя? - подхвърли Лори, когато биячът се отдалечи.
- Нямам идея, не познавам тук никого освен Гил.
- Значи не си дошъл заради играта, - отбеляза тя. Опитваше се да звучи безстрастно, но в гласа и се промъкна разочарование. Да не би да бе живяла с очакването, че всички тук ще бъдат побъркани по Гил и творенията му?
- Играта? Не, тук съм по бизнес. Или поне така си мислех допреди малко. Понякога пробвам конзоли с приятели, но настолните не са за мен. Каква е тази игра впрочем? Тук сякаш всички знаят повече от мен.

- Кажи с какво да помогна в подреждането, - потупа Дабъл Би домакина по гърба и отново допълни чашата си.
- Почти съм готов - каза Гил и му подаде карти. - Раздели ги на купове с еднакъв гръб.
- На тия що има черепи?, – БиБи подозрително размести картите.
- Те са най-забавните - намигна му Гил.
- А с мацката отде се знаете, тя извъртя накава фенгърл история...

- Май все пак ще тестваме на живо играта, - разочарован промърмори Радж, докато наблюдаваше как Дабъл Би и Гил редят карти по масата. - Трябва да му призная, че веднъж като си науми нещо, не се отказва. Вече се чувствам предаден и въвлечен в нещо порочно против волята си.
Лори не каза нищо. В залата влезе нов гост, висок слаб мъж с тъмна коса и отиде да поздрави Гил, кимайки последователно на всички присъстващи. Радж кимна в отговор, но шотландката явно не го хареса, защото присви устни и направи гримаса. За БиБи обаче пристигането на госта беше допълнителен повод да се развихри.
- Охо, още едно ново лице! Здрасти пичага, дай да ти стисна ръката, – мустакатият здравеняк гръмогласно се здрависа с госта. - Можеш да ми казваш Дабъл Би. Какво ще пиеш? Просто Лори, метни един кен!
- Да ти приличам на прислужница?
- Моля? – ухили се той.
- Cò an caora sin còmhla riut a chunnaic mi an-raoir?* - сопна се тя.
- За мен не, благодаря, повече от една ябълка на ден ми стига.
- Тъмна бира, ако има. Аз съм Джон, приятно ми е, - отвърна новодошлият и отиде до мини-бара. - Как върви тук?
- Аз съм с лилавите, - Дабъл Би приседна на масата и подреди един дек карти пред себе си.
- Зелени, - вметна Лори и се приближи към масата
- Има си хас - нахили се биячът, докато и подаваше зелените фигурки. Вероятно трябваше да представляват феи, но повечето всъщност приличаха на зомбита. - Бърти е намерил много кофти цвят пласмаса за тях.
- Гил, къде са елфите, брато? - Джон приближи към масата с избраната бутилка тъмно.
Гил му подаде едно пликче с розови фигурки и се ухили широко.
- Розови? - Джон въздъхна. - Брато, всички се бъзикат, че Леголас от филма бил обут в клин. Не се бъзикат само тия, дето искат да играят с елфите. Те ги искат бели или перлено бели. С атлетични мъжки фигурки и избарани жени-героини.
- Спокойно, Джон, розовите фигури са само за теб. В играта ще са с друг цвят.
- Кооперативка ли ще играем или всеки за себе си?, - обади се Дабъл Би.
- Всеки за себе си, а ако остане време може да тестваме и кооперативния вариант.

Радж бе останал сам. Вратата зад него примамливо го подканяше да си тръгне и да зареже нърдската игра на Гил. От друга страна, така или иначе нямаше какво да прави, когато се прибере. А и все още имаше шанс да обърне обстоятелствата в своя полза, ако съумееше да спечели доверието на смахнатия домакин.

Радж се приближи до масата и зае едно празно място край нея.

--------
* Gaelic: "С овца ли те видях да спиш снощи?" - известна шотландска обида.

- С какво каза, че се занимават съседите ти? - подхвърли Радж на Гил след като успя да откъсне очи от замайващата перспектива зад стъклените стени. - Поддръжката сигурно им струва шестцифрена сума всяка година.
- Могат да си го позволят - увери го Гил, докато останалите от групата предпазливо се разтъпкваха наоколо. Единствено Гил не изглеждаше впечатлен от гледката, но той вероятно бе идвал тук и друг път или пък просто беше свикнал да посещава жилища с размера на нощен клуб.
- Да не са и те в бизнеса с игрите? - пошегува се Радж и взе коктейл с чадърче от таблата на един сервитьор. - Ако някой ден мога да си позволя да наема някоя колибка наблизо, със сигурност ще знам къде е партито.
Джейн, която още се въртеше край тях и даваше скоростна презентация на женската част от компанията за историята на къщата, отдели миг от безценното си внимание и подхвърли:
- Джон е сенатор - включи се Джейн. - А аз си намирам работа.
- Аха, - каза Радж неутрално. Отговорът звучеше точно като „Не питайте откъде е спечелил първия си милион. И дори не си помисляйте откъде хората, които спонсорираха кампанията му са спечелили техните“. - Разбирам.
Шотландката междувременно се бе докопала до питие, но лицето и изразяваше недоверчиво подозрение. След първата глътка обаче очите и светнаха, така че вероятно се бе натъкнала на нещо, което покриваше поне минимума на алкохолните и стандарти.
Радж се огледа за красивото момиче с двата ножа, но не стана нужда да я издирва. Появявайки се някъде иззад гърба му тя го подхвана под ръка и го поведе към бара. Бяха се запознали докато вървяха към къщата. Тя беше Ейми и очевидно също си падаше по шантавите (макар и доходоносни) проекти на Гил.
- А ти как попадна тук?, - попита Радж когато и двамата се изправиха до бара и посочи с чашата си към навалицата. - Да не би и ти да имаш някоя къщурка наоколо?
- Сестра съм в детска болница, на която Джейн дарява луди пари - каза Ейми, правейки някакъв жест на бармана. - Запознахме се докато посещаваше децата.
- Гледай ти, - Радж кимна впечатлен. - Никога не бих предположил, че жени като Джейн понякога канят и реални хора на партитата си. Имам предвид, хора с реални занимания, нали разбираш.
- Джейн е различна - отвърна Ейми, като междувременно пое подадената бутилка водка и две шот чаши. После отвори бутилката, наля чашите и вдигна едната за наздравица. - За безбожно богатите хора, които не са абсолютни задници.
- За тях, - звукът на чашите почти се загуби в шумотевицата. - И кое я прави по-специална? Останах с впечатлението, че е просто още една от онези жени, която инвестира цялото си време в измислянето на разнообразни начини, по които да харчи парите на съпруга си.
- Не е такава... е, сега като се замисля е такава, но ако я опознаеш е невероятно топъл човек, - Ейми вече беше наляла по още един шот. - За новите приятелства.
- За приятелите! И като стана дума – изглеждаш страхотно в този костюм, - Радж си позволи да я огледа отгоре до долу, – но кой герой всъщност е облечен по този начин? Мисля че тази част от общата ми култура е останала в гимназията.
- Амелия от „А уж... „ - Ейми се усмихна и за кратък миг осветените и от диско-светлините трапчинки дадоха обещание за достъп до съкровището. - Предполагах, че си запознат с творчеството на Гил
- Ако знаех, че толкова много хора тази вечер ще обсъждат идеите му, щях да съм си написал домашното по-старателно.
Тя отново напълни чашите.
- За Гил.
"Ще ме напие", помисли си Радж, но идеята му се видя забавна.
- За него, - кимна той и се огледа. Мястото беше огромно, а музиката продължаваше да дъни отвсякъде. - Да се пораздвижим?
Ейми проследи погледа му, след това се усмихна и остави бутилката на бара:
- По-добре да те разведа из къщата, идвала съм няколко пъти.
- Нека е къщата тогава, - Радж огледа още веднъж стъклените стени. - Не искам да мисля как ли се чувстват когато е слънчево. С цялото това стъкло сигурно през лятото могат да изпържат яйце на фотьойла си.
- Всъщност има панел на покрива, който покрива горния прозорец, другите се затъмняват.
- А как чистят стъклата? - ухили се той. Ейми сериозно се вживяваше в ролята на адвокат на домакините. Може би тайничко си мечтаеше тя самата да притежава гигантската стъклена къща и да домакинства на такива партита.
- Предполагам, че си намират хора, които да го вършат - вдигна ръце тя, отваряйки една от вратите, водещи извън голямата зала.
Радж тръгна след нея, дискретно наслаждавайки се на дупето и краката и. Ейми ходеше толкова предизвикателно, че щеше да му е трудно да гледа някъде другаде, дори да искаше.
Тя подмина няколко врати в един дълъг коридор, между които бяха окачени модернистични картини и го поведе нагоре по стълбището. Хлътнаха в първата врата на втория етаж и се озоваха в голяма стая пълна с ниска мебел, в която очевидно високоплатени дизайнери се бяха вихрили до пълно изтощение. Ейми застана до прозорците и посочи към голямата зала, която се виждаше през тях:
- Забележително, нали?
- Определено не им липсва размах, - промърмори Радж, взрян в разноцветните светлини и мърдащите хора под краката си. Обстановката го караше да се чувства като наркотрафикант, който оглежда частните си ловни полета, докато върши бизнес над главите на гостите си.

Еуфорията, предизвикана от огромните количества безплатен алкохол, които и бяха на разположение беше значително отшумяла. Лори стоеше, небрежно подпряла гръб о един от огромните хладилници-витрини, намиращи се при бара (позицията и даваше прекрасен изглед към Гил, който разговаряше с група кифли на няколко крачки от нея и когото  тя внимаваше да не изпуска от око) и държеше полупълна чаша "Гинес", към която бе изгубила интерес преди почти 15 минути. Момичето оглеждаше тълпата около себе си, в търсене на някого, с когото да може да завърже приказка, но всички и изглеждаха прекалено пияни, прекалено друсани, прекалено курвенски или просто... прекалено богати.
- Страхотен костюм, напрао настръхвам!
- Мерси, - обърна се Лори към приближилия се до нея Джак Спароу и го изгледа с одобрение. - Култовите персонажи никога не излизат от мода.
За нейна изненада, Спароу направи разочарована физиономия.
- Оу, ама ти си жена... жалко - и се врътна на пети и изчезна в тълпата.
- Fuck you too - процеди шотландката през зъби и отпи от бирата си. Хвърли поглед към Гил и с неприязън забеляза, че пръстенът от фенки около него се бе стеснил. Лори ги определи моментално като безмозъчни, кухи курви, убедително се опита да се успокои на ум, че той е прекалено умен, за да им се върже и лежерно се приближи към групичката, за да чуе какво си говорят.
Гил тъкмо подписваше меча на Жана Д'Арк, когато изведнъж погледна към  Лори и възкликна:
- А, ето те и теб! - след това се обърна към стадото фенки, които го бяха обкръжили:
- Извинете, дами, но се налага да ви оставя. За съжаление съм зает човек.
След това без да дочака отговор от който и да било тръгна нанякъде, като по пътя хвана Лори за предмишницата. Тя се остави да бъде повлечена, като не пропусна да хвърли един победоносен поглед към Жана Д'Арк и обкръжението и.
Гил я поведе по някакъв коридор, нагоре по стълбите и в някаква малка спалня оборудвана с барче. Отиде до него, взе една бутилка златно "Джони" и наля две чаши. Подаде едната на Лори.
- Извинявай за това, просто трябваше да се махна. Лудите фенки са забавни първата година, но след един момент ти идват в повече.
- Няма проблем, - отвърна Лори, пое предложеното уиски и се настани на един от високите столове.
- Какъв е планът? Да се крием, докато изгубят интерес? Не че нещо, но... не вярвам да си намерят по-голяма риба от теб.
- До два часа половината или ще са си намерили някой друг, или ще са в безсъзнание - вдигна рамене Гил. - А и така или иначе исках да поговорим.
- О, - отрони тя. Мозъкът и като че ли беше започнал да изключва и тя се надяваше да не развали момента, изтърсвайки нещо глупаво.
- При толкова много фен материали по игрите, доста рядко изгрява нещо добро, - продължи Гил. - Твоите фигурки бяха перфектни, особено елфа берсерк с алебардата, направо му виждаш яростта в окото.
- Благодаря ти, - Лори се изчерви под набързо напластения си грим. - Елфите обикновено ги виждат като фини и елегантни създания, исках да опитам нещо по-нестандартно.
- И на мен ми се ще да пробвам нещо малко по-различно от това, с което съм свикнал. Мислех си нещо за една ролева игра с миниатюри, но за това ще са ми нужни добри склуптори, които са запознати със сетингите ми.
Не се излагай, помисли си тя. Не подскачай. Недей да квичиш. Момичето отпи бавно от уискито си.
- Работа ли ми предлагаш?
- Да. Освен ако няма да ти пречи на ученето.
- На... о. О, не. Няма да е проблем, не се притеснявай!
- Някак си имах чувството, че така ще отговориш - ухили се Гил. - Освен да кажем едно наздраве...
- За нашето продуктивно... партньорство! Наздраве!
- Наздраве! - уискито на Гил почти изчезна. - Готин костюм, между другото.