Глава 1 (Лори)

Огън.
Това беше главното, което се беше запечатало в паметта на Лори след предната вечер. Избий ги с огън.
Обратно в работилницата, която Клодет им беше показала по-рано, лори отвори лаптопа си на една от по-свободните маси. В интернет беше възможно да откриеш дори планове за атомна бомба, ако се разровиш достатъчно, а нейният проект не беше чак-толкова амбициозен. Просто въведе pyroglove в търсачката на YouTube и веднага и излязоха страници и страници с видеа на хора, даващи всичко от себе си да подпалят завесите в хола. След като изгледа няколко, Лори се спря на един "модел", който изглеждаше относително безопасен. Авторът на видеото изрично казваше, че отказва да пусне DIY, защото не иска да носи отговорност за постъпките на безотговорни пиромани. Лори обаче не беше аматьор и след няколко превъртания на видеото, вече си беше извадила списък с необходимите материали и евентуални заместители. Затвори "тубата" и по навик влезе да провери мейла си.

ЕВТИНА ТУРШИЯ!!!! -  promotions@havemahpickles.com
Топ 10 порно клипа по игри на Гилбърт Бейтс  - newsletter@gillfans.com
Съвети за младия изобретател - newsletter@engineeringweekly.com

Лори се взира в спама няколко секунди. Отдавна беше наясно с факта, че само кръгъл идиот би си самовнушил, че в интернет има нещо такова, като защита на личните данни. Две отваряния на браузъра и вече стотици сайтове знаеха как си прекарваш свободното време, какъв цвят чорапи носиш и какво си... В шотландката започна да се надига вълна от ярост. Или може би ужас. Не беше съвсем сигурна. Усети, че дланите и са се изпотили, затова ги избърса в дънките си, преди да изтрие съобщенията, без да ги отваря. Само секунда след това вече беше получила ново:

Номер 4: Шотландската Амелия - newsletter@gillfans.com

Лори изтри и него и затвори лаптопа си с яростно хлопване. Почти веднага телефонът и започна да звъни. На зеленото екранче примигваше с главни букви: "ГИЛ". "Проклето копеле", помисли си момичето и натисна зелената слушалка.
- Добър опит.
Гласът, който и отговори в слушалката, звучеше укорително.
- По-грубо от това да задръстваш пощите на хората със спам? - сопна се Лори в отговор. - Какво искаш?
Започна да рови из купищата части и инструменти, съзнателно създавайки възможно най-много шум. Гласът отсреща беше равен и учтив и това като че я вбеси още повече. Лори прехапа бузата си от вътре, за да не изтърси нещо, за което наистина да съжалява, след което процеди:
- Добре, мамо. Нещо друго? Заета съм в момента.
"Téigh trasna ort féin ", добави на ум.
Гласът явно сметна, че продължаването на разговора ще е безпредметно и Лори затвори телефона. Подтисна желанието си да тресне апаратчето с всичка сила в масата. Вместо това го напъха в джоба на дънките си и се захвана за работа.

Когато Лори приключи работата си, часовникът показваше почти 4 сутринта. Рожбата на дългия ѝ труд лежеше на работния плот - Пиро-ръкавицата на Съдбата. Или по-скоро Пиро-ръкавицата на Обгорелия почти до лакътя ръкав - при един от първите опити се беше оказало, че едно от уплътненията изпуска и ризата ѝ се бе подпалила. Малко по-късно пък, помпичката бе всмукнала от пламъка, когато Лори отпусна спусъка твърде рязко. За щастие бутановото резервоарче тъкмо беше изкашляло последния си дъх и на шотландката не ѝ се наложи да си търси пръстите из стаята. Лори обаче не се предаваше - последните няколко часа бе посветила на безброй проби и не спря да човърка и пристяга, докато не се убеди, че ръкавицата е достатъчно безопасна за употреба. Следващата стъпка щеше да бъде подобряване на естетическите ѝ качества, но това можеше да почака.
Лори се завлече до стаята, в която бе спала предната нощ и се срути на леглото, с намерението да проспи цялата седмица. И, естествено, не успя да мигне. Въртя се незнайно колко време, пусна си някои от парчетата от mp3-то, които можеха да минат за "успокояващи", препрочете любимите си пасажи от книгата, която носеше, но мозъкът ѝ просто отказваше да изключи. Най-накрая се отказа, взе си бърз душ и се насочи към столовата. Вече беше стигнала, когато усети, че краката ѝ се движат по инерция, а очите ѝ едва се държат отворени. Известно време стоя, тъпо втренчена във вратата, опитвайки се да реши дали все пак не иска да се върне в стаята си, когато една ръка се пресегна и натисна бравата. Всякакви мисли за сън моментално изхвърчаха от главата на Лори. Беше Гил.
- Добрутро, - поздрави го тя и го последва в столовата.
- Добро да е, - отвърна той, не особено жизнено. Отиде до интеркома, натисна копчето и помоли Клодет да донесе нещо за закуска.
Лори междувременно се бе настанила на един от столовете и бе подпряла лакти на празната маса.
- Ъм, Гил?
- Лори? - той повдигна вежда в отговор.
- Ами... ние като че ли... малко ти окупирахме къщата за щаб-квартира...
- Няма лошо. Достатъчно голяма е, а ако съвсем ми омръзнете имам още няколко.
Лори се засмя нервно. Опитваше се да подходи възможно най-деликатно към въпроса, но колкото и да протакаше, накрая щеше да се наложи просто да попита.
- Значи... няма да имаш нищо против, ако поостана? Всмисъл... поне докато разберем какво се случва.
- Определено би направило нещата по-удобни, - отвърна Гил, след което се ухили:
- В най-лошия случай, ще работим по играта с миниатюрите.
- Дам, - съгласи се шотландката. Незнайно защо, случката с Джейн ѝ се струваше много по-реална от факта, че Гил ѝ бе предложил да работят заедно. Имаше чувството, че всеки момент някой ще я събуди грубо и ще ѝ припомни къде ѝ е мястото. И вероятно ще ѝ поиска пари.
- Ще трябва да си взема някои неща от общежитието, - каза тя накрая. - Дрехи и такива неща...
- По късно ще пратя Удхаус да те закара.
И, изглежда, за Гил въпросът беше уреден. Просто ей така. На Лори ѝ през ума, че ще трябва да измисли някакво извинение за отсъствието си, поне на първо време. Въпреки че започването на перспективна кариера при въшлясал от пари преуспяващ млад гений си беше достатъчно основателна причина да прекъсне обучението си. Стига да успееше да не мисли какво ѝ беше струвало влизането в Академията...
За щастие, влизането на Клодет, бутаща количка с два огромни подноса, прекъсна мрачните мисли на Лори.
- Добро утро! - звучеше неестествено енергична за толкова рано сутринта. Постави подносите на масата. Пържени яйца, препечени филийки, наденички, палачинки, няколко вида сос. Лори без свян нападна храната.
- Как успява да е толкова свежа по това време? - попита шотландката, след като Клодет изчезна с количката. - Аз още малко и ще се свлека от стола.
Гил вдигна рамене:
- И за мен е мистерия. Теорията ми е, че е генетично, защото е французойка. Или просто взима много кокаин. Едно от двете.
Известно време се храниха мълчаливо. Най-накрая Гил подхвърли, сякаш съвсем между другото:
- Та, как е след първата среща с мистичното?
Лори отпи умислено от чая си.
- Ами... трудно ми е да го осмисля, честно казано. От една страна, червата ми стават на макраме, само като си помисля за случилото се. От друга... Хем е истинско, хем не е. Не знам как да се изразя...
- Малко е вълнуващо, нали? - ухили се Гил.
- Бих гледала филм или сериал с такъв сюжет. Всъщност, сигурно съм изгледала стотици вече. Само че това е наистина... сякаш... онова, дето го разправят психодокторите, че цялото това насилие по медиите е затъпило усещанията ни и тъй нататък, като че ли са прави. Убиха човек пред мен, а аз съм по-шокирана от това, че не съм шокирана достатъчно, отколкото от самата случка.
- Спокойно, имам план - каза гордо Гил. - Три дни ще пия, след което ще измисля някакъв план.
- Хубав план.

Следващите дни се изнизаха почти неусетно. Както беше обещал, Гил изпрати Удхаус да закара Лори до Сан Франциско. Там ѝ се наложи да изслуша няколко поучителни лекции, за това как пропилява живота си, как едно предложение за работа ("А договор подписахте ли? Не сте подписали нищо, нали?") няма да я направи завършен артист, за това колко много  къде-къде по-надарени от нея можели само да си мечтаят за място в такова престижно учебно заведение и т.н. и т.н. Лори стоически ги изтърпя, без да се трогне особено, просто прибра багажа си от общежитието и се върна в Малибу. Гил няколко пъти спомена играта си, без обаче да споделя нещо достатъчно конкретно, за да може Лори поне да нахвърля скици, преди да започнат работа. Затова тя посвети по-голямата част от вниманието си на усъвършенстването на пиро-ръкавицата, която, след отминаването на първоначалния шок от Случката, бе започнала да се превръща по-скоро в интересно предизвикателство, човъркащо креативността на Лори, отколкото в бойна огнехвъргачка, каквато бе началната идея. Започна да прекарва и по малко време на стрелбището, където Гил ѝ показа как да си служи с огнестрелно оръжие.

А най-хубавото бе, че изглежда Чарли бе решил да ги остави на мира, поне за известно време.