3. Джон

Пътят в обратна посока му се стори малко по-приятен след като вече беше дремнал на топло, въпреки че денят бе все така студен. Близо до реката попадна на дълго погребално шествие, начело на което бавно се движеше черна карета със скъп ковчег, обкичен с венци. Известно време Джон вървя след опечалените, които поради големия си брой затрудняваха движението и бяха оформили допълнителна опашка от минувачи. Точно пред него вървяха две възрастни жени, облечени в черно, които формално също бяха част от шествието, но оживеният им разговор показваше повече вълнение от знаците на благосъстояние и новините за имотното положение на присъстващите, отколкото мъка по починалия.
Когато пристигна пред квартирата на детектива, следобедът вече преваляше в ранна зимна вечер и редки снежинки прелитаха край лицето му. Джон се изкачи по външните стълби и почука на вратата.
- Моля ви, изчакайте, зает съм, - разнесе се гласът на Томас Уилоурин отвътре.

- Г-н Уилоупин, аз съм. Джон Арчър. - стисна зъби, но довърши - Трябва да поговорим за едно нещо. Свързано е с брат Ви.

- Заповядайте тогава, господин Арчър.
Джон влезе в стаичката и завари Томас, седнал леко накриво в креслото си и Лайл, вълкоподобния бийст от вчера, който седеше на канапето и го прошнуроваше с очи.

- Здравейте, сър. - Джон кимна почтително към домакина... обаче задържа поглед върху бийста. Позата, изражението, едва затаеното недоверие и агресивност... изпълниха цялото му същество с радост. С топлина, която тръгва от дъното на корема и става на сладостно предвкусване в кокалчетата на юмруците.
 
Зениците на онзи търсеха зениците на Джон, за да ги натикат навътре в очните му ябълки. На Джон му стана хубаво и се усмихна. Знаеше, че не трябва да се усмихва така. Бяха му казвали, че е идиотска усмивка. Усмивка, която тортата вижда върху детското лице от нейния ъгъл върху масата.  Не било хубаво да се усмихваш така на човек, който ти побива дупка в главата с очи.

 Бяха му го казвали много пъти, но... копелето на канапето щеше да го разбере. В този миг и двамата се разбираха... идеално.
 Усмивката озари очите му, а зъбите лекичко се оголиха. Усети как лактите му се присвиват. И коленете му се присвиха, но височината му се запази - заради едва доловимото повдигане на пръсти.

"Ех, че хубаво..."

- Доста изненадващо посещение, трябва да призная, - обади се Томас. - Слушам ви, господин Арчър. За какво става дума?

- Когато г-н брат Ви ме нае, не ми каза веднага какво иска от мен. Първо ме накара да обещая, че няма да казвам на никого какво иска от мен. Обещах, ако работата не замесва деца и жени.

 Джон отклони зеници от бийста, но продължи да го следи с крайчеца на очите. При други обстоятелства, двамата щяха хубавичко да "потанцуват". И не от омраза, ами някак от симпатия - заради харесване, което образованите и улегнали господа никога няма да разберат. Както и да е, имаше неприятно задължение и трябваше да го довърши:
- Г-н Уилоупин каза, че са Ви ранили. И че според него се занимавате с глупости. Искаше от мен да Ви стана помощник и да Ви преча. Демек да Ви накарам да се откажете от занаята. Аз му казах, че няма как да стане. За да предадеш някой, трябва да му имаш доверието. Пък за да Ви имам доверието, трябва дълго време да Ви бъда полезен. Сиреч дълго, дълго време да правя точно обратното на това, дето брат Ви иска от мен.
 
  Мразеше да изпада в подобни ситуации. Чувстваше се като парцал:
- Приех да Ви охранявам. Още смятам, че сте се набъркали в не`кви големи лайна. Ама Ви се знаете по-добре от мене. Аз съм прост човек.... Та тъй, като ме отпратихте, трябваше да отида при брат Ви. Той трябва да знае, че оставате без охрана. Обаче той... взе да ме разпитва за подробности. Не му беше хубаво любопитството... И... все му е тая, че опитвате да спасите деца. Решил е на всяка цена да Ви пречи.    

 Въздъхна през зъби от облекчение. Криво-ляво това беше всичко:
- Та тъй. Рекох му, че няма да помагам на човек, дето пречи на друг да спаси деца. Той се вкисна и ми рече, да съм получел още пари от счетоидителя му. Щял пак да ме търси. Рекох му, че не му ща парите и си тръгнах. Т`ва е всичко.

Пустото му говорене. Голям зор, ама свърши. Кимна почтително на Томас и присви очи срещу бийста. После се обърна да си върви.

- Господин Арчър, почакайте. - Томас се опитваше да се надигне от креслото си. Докато Джон бе говорил по лицето му се бе изписало искрено смайване. - Ще ми трябва време да смеля това, което ми разказахте. Бързате ли за някъде?
Джон се спря на вратата. Томас бавно се надигна, отиде до бюфета си и се върна с преполовена бутилка джин.
- Този път май ще ми трябва нещо по-силно от ейл. Ще останете ли за по чашка?
Алкохолът беше добре дестилиран и напомни на Джон за времето, когато участваше в походи и дажбите се доставяха редовно. Джинът в армията на Нейно величество беше много по-добър от боклуците, които му се бе налагало да пие през последната година.
- От тайната спиртоварна на баща ми, - ухили се Томас, когато тримата отпиха от чашите си. - Пивото му носи пари, но истинската му слабост е инсталацията, която си направи в една барака в задния ни двор. Не мисля, че някога е обмислял сериозно да я регистрира, въпреки че всяка година произвежда по петдесетина бутилки за домашна употреба.
Той се облегна на креслото си и се обърна към Джон:
- Значи затова Артър беше толкова настоятелен вчера. Свети Гинифорт, не е ли Артър чевръст малък съсел! Не ви се сърдя, че сте се съгласили да участвате, господин Арчър - познавам брат си и знам колко изобретателен може да бъде при преговори - при това дори с хора, които не са във вашето уязвимо положение. Ще ми се само да бях там, за да видя лицето му, когато сте му казали, че прекратявате договора. Не му се случва често да губи.

Spoiler:

- Ами той договора си беше прекратен. - обясни простодушно Джон - Когато богат човек каже, че ще ти се обади... малко като да ти обещае хубаво момиче. Чакаш, чакаш...
Отпи от джина. Беше прекрасен на вкус:
- Ама от допълнителните пари се отказах. Тях мога да ги получа, само ако Ви преча. Пък Вие вършите добро дело. Пророкът да Ви благослови.

- Ето какво, - неочаквано каза Томас след като почти бяха изпили бутилката. - Ще трябва да оправя кашата, която Лайл е забъркал. Не знам дали Уокингам въобще е успял да направи нещо, затова аз лично ще се срещна с Робърт Дойл. Днес вече е късно за посещения, но можете да му отнесете визитката ми и да му кажете, че много настоявам да ме посети утре, по което време му е удобно. А ти Лайл, трябва да се извиниш на човека, който те е посрещнал. - Томас хвърли кос поглед на бийста. - И ще се извиниш много старателно, ако искаш да продължиш да работим заедно. Бихте ли го придружили, господин Арчър? Ще ми се поне този път да присъства и някой разумен човек.

- Ще отида, сър. Обаче `ши отида заради Вашия помощник. - Джон мислено въздъхна. Нямаше достатъчно дар-слово, за да обяснява привидно прости неща на сложен ум като Томасовия. Въпреки това потърси правилните думи:
- За пръв път виждам тоя мъж тука*. Ама едно мога да Ви кажа за него. Щом е казал, че ще направи нещо, значи ще го направи. Само че оня отсреща може да е страхливец. Такива не различават извинението от унижението.
 Обърна лице към Лайл и го погледна право в очите:
- Ако има свидетел, оня може да се държи като мъж. Такова, да ти приеме извинението, без да се лигави. Ама ти си решаваш. Не ща да те обиждам.

----------------
* Всъщност е за втори.

- Както кажеш, Томи - изсумтя Лайл - Както се точехте на Робърт Дойл, виках че ще искате да опраскаме и него довечера.
Реши, че няма смисъл да противоречи на детектива, дори идеята да му се вижда глупава. Кой друг ти плаща да се возиш на карета?

- По дяволите, Лайл, не разбираш ли, че всичко което правиш рефлектира върху бизнеса? - сряза го Томас. - Почти си удушил слугата на Робърт Дойл, който е роднина на клиентите ми. Мислиш ли, че ако те научат ще бъдат очаровани? Създаваш ми име, човече. Дръж се цивилизовано ако въобще държиш на доходите, които получаваш чрез мен.

"Тъпо положение." - помисли си Джон - " Уилоупин извади големия остен. А пък бийстът няма къде да мърда срещу началството. Ще отстъпи и после ще го търпя напушен от безсилен гняв. Всъщност може да се пробва да си го изкара на мен. Ще си направим едно хубаво побийване..."

- Добре де, схванах - каза бийта - Само не разбрах тоя за какво ми е.
Лайл за пръв път отчете присъствието на Джон посочвайки го с палеца на лявата ръка.
- Защо сме двама? Нали нямаше нищо да им правим? Той какво? Помага ли ми? Следи ли ме? Командва ли ме? Какво?

Джон не издържа и се подсмихна.
- Сър. Ще изчакам отвън на стълбите. Вие обсъдете такова... отношенията си.
Стана и протегна ръка на Томас за ръкостискане.
- Стига г-н Лайл да няма нищо против, ще го придружда до слугата на сър Робърт Дойл.

- Джон Арчър е новият ни сътрудник, Лайл, - Томас хвърли поглед към Джон и му кимна да остане. - Стига, разбира се, да нямате нищо против, господин Арчър. Работата е на парче, както и заплащането. Според това какъв случай имам в момента се налага да търся и различна експертиза от сътрудниците си. Затова пък плащам повече от обичайната дневна надница и ничия помощ не е останала невъзнаградена. В момента съм с един сътрудник по-малко, както впрочем вече знаете, така че мисля да ви включа на пробен период. Лайл е по-старши от вас в момента, но има проблеми с темперамента. Затова ще го придружите до жилището на Робърт Дойл и ще се уверите, че всичко е минало чисто и възпитано.

- Става. - отвърна простичко Джон. После обаче съобрази един очевиден факт.
- Сър. Всъщност не знам подробности за случая. Така мога да оплескам работата, вместо да помогна.

Томас кимна, отиде до бюрото си и се върна с документ от една страница.
- Това е декларация, според която се задължавате да не разкривате никакви детайли от случаите, по които работите с мен, на трети лица. Ако подобно нещо се случи, ще попаднете под ударите на закона. Не се засягайте, това е стандартна практика и всичките ми сътрудници са подписали такъв документ. В този бизнес дискретността е от голямо значение, защото хората, за които работим, обикновено държат изключително много на репутацията си. Една дума изтървана пред погрешния човек може да струва изключително много. В този случай става дума за две деца, които са изчезнали от дома си в Кенсингтън. Имали са навика да излизат нощем от вкъщи, водени от братовчед си Робърт Дойл, без никой да знае, освен една от прислужниците. Напоследък обаче са започнали да се измъкват сами и точно тогава са изчезнали. Майка им ме нае да ги намеря, но междувременно се е обърнала и към други близки на семейството.
Докато Джон четеше документа Томас допълни:
- Видях, че граф Уокингам не ви допадна, но запомнете господин Арчър, че ние не сме съдници. Нашата грижа е само случаят да е законен. Това какви хора са те или как са избрали да живеят живота си не е наша работа.

- Прав сте сър. - усмихна се простодушно - Пък и... ако заслужаваха живот само симпатичните люде, аз първи трябва да изчезна.
 Сведе поглед към документа и за миг сякаш го претегли в шепите си. За дъх му се стори, че тежи повече от натоварена до горе количка с въглища. Стисна зъби, стана и сложи документа на бюрото. Погледна към сър Уилоупин и получи незабележимото му кимване в знак на съгласие. Или по-скоро знак за одобрение. Тогава се пресегна и топна перото в мастилницата. В долния десен ъгъл на декларацията написа:

"Джон Артър"

Томас прибра декларацията и им даде отново указания как да намерят жилището на Робърт Дойл, въпреки че Лайл вече беше ходил там. Преди да излязат им връчи и десет шилинга за разноски и ги предупреди на другия ден да бъдат в готовност.
- Мистър Дойл се е прибрал от пътуване и стуацията изисква да му докладвам развитието на случая при първа възможност. Мисля, че е редно да дойдете с мен и този път да ви представя лично, дори ако не се наложи да разговаряте с него. Лайл, знам че ще си ангажиран във фабриката, но моля те, намери начин да си освободиш няколко часа. Ще те потърся когато намеря удобен момент.
Томас ги изпрати до вратата и след като даде последни наставления, остави на мисис Патс да ги изпрати до улицата.

- С тия пари... и за път няма да ни стигнат. Снощи така се прецаках - каза Лайл и тръгна пеша към квартала.

Джон тръгна мълчалив до бийста. Знаеше какво му е на Лайл. Тва, началството да те кара да се извиняваш на мухльо... "чорт", както казваха руснаците.

Този път Лайл реши да не минава през Риджънтс парк, а да се придържа към гъсто населените улици в центъра на града. Докато изминат разстоянието между Оксфорд Стрийт и Марилебоун Роуд студеният ветрец от сутринта се превърна в остър буреносен вятър и дребните едва видими снежинки започнаха да ги връхлитат почти хоризонтално. Мрачни минувачи се разминаваха с тях по оживените улици, скрили лица в яките си, а почервенели от студ улични продавачи напусто деряха гласове, опитвайки се да продават стоката си. Крещящите реклами и афиши по улиците на Уестминстър, които покриваха всеки достъпен квадратен инч по главните улици, започняха да се разпарчетосват от влагата и вятъра и скоро несмелият снежец се гонеше по улиците примесен с късове хартия.
Когато стигнаха пред квартирата на Робърт Дойл и двамата сътрудници бяха премръзнали от студ. Не бяха си казали нито дума из целия път.

- Значи има два варианта - каза Лайл - качваме се горе и се извиняваме. Ако нещо пак го стисна за гушата, ти ни разтърваваш... И пак се извинявам, макар че и Томи и лордът са убедени, че оня е замесен в изчезването. После си тръгваме и изпиваме парите, които останаха. На другия ден Дойл отива да си пият чая с Томи, а децата остават още една нощ там, където са. Другия вариант е, ако Дойл е там, подхващаме ги още от вратата с ритниците, докато не си кажат всичко.
В озъбената гримаса на бийста се четеше ясно, кой избор би предпочел той.

- Прост и ясен план. - съгласи се Джон и допълни на ум - "Като фронтална атака срещу укрепен редут". Макар че проблемът не беше в изпълнението, а в последиците.
- Хубаво ще ги ступаме, ама Томас ще разбере. Началството обикновено са тъпаци, ама не и той.