3. Джон

- Еее, аз ще си ходя тогава. И утре е ден - озъби се Лайл в нещо което сигурно трябваше да е дружелчбна усмивка. Явно не подозираше за кулинарните забежки на спътника си на фронта.

- Лека нощ, - пожела им Томас и несигурно опипа раненото си рамо. - Ще се видим утре.
Вратата хлопна и двамата другари останаха сами.

- E, - сви рамене Джон - Поне опитахме.

Той се обърна към Лайл:
- Викам утре да сме тука още сутринта. Томас като говори с оня Робърт, после може да има задача за нас. Ко ши кайш?

- Аз утре съм на бачкане - каза Лайл - Ако му трябвам на Томи, ще се измъкна. Ако не... да се оправя.
Явно беше разочарован, че Томи им затръшна вратата, но до сутринта щеше да му мине.

Не им оставаше нищо друго, освен да се приберат и да се опитат поне малко да стоплят премръзналите си кости.

Джон се прибра късно и трябваше да разбутва несретниците, които спяха по стълбището на сградата, в която живееше. Собственикът ги приютяваше срещу пени на вечер и планираше да закачи хамаци по стените, така че да може да удвои броя на хората, които може да събере на едно място. Желязното легло с издънена пружина скръцна под тежестта му, когато се отпусна направо с дрехите отгоре. Беше много студено, но той не искаше да пали огън след като бирата и обикалянето пеша бяха раздвижили кръвта му. Само свали обувките си, зави се и се унесе, докато звуците от множество хора, които ходеха, кашляха, дишаха, тракаха и стържеха покрай стените не спираха.