1b. Изстрел в мрака

Нещо продължаваше да гложди Трик, но все пак идеята за беззащитните деца беше достатъчна:
- Добре, съгласен съм да помогна.

По лицето на Томи се изписа облекчение.
- Слава на ангелите, благодаря ти, Трик. Сваляш ми голям товар от плещите. Ами ти Лайл? Ще се включиш ли?

- Значи, Томи, аз щом е за бачкане съм на линия - отговори Лайл - Дето се вика, пари на масате не се оставят, дето се вика. Ама не знам, ти как я мислиш тая работа. Значи, къде ги държат тия деца? Ние колко човека сме? Те насреща колко са...

- Харесва ми оптимизма ти, - Томи лекичко се изкиска и веднага чертите му се изкривиха от болка. Лицето му вече беше доста бледо. - Нямах достатъчно време да направя сериозно проучване, така че в момента не знам къде са децата. Имам само няколко следи, които вероятно ще трябва да проверите сами. Лайл, ще ми трябваш през деня. Няма ли да имаш проблеми във фабриката, ако се мотаеш по улиците вместо да си вадиш надницата?

- Ти за фабриката не я мисли. Ние се оправяме с колегите, като трябва. Само за какви пари става дума и за кои дни? Щото ако трябва, аз още хора ще доведа - каза Лайл и махна с ръка към Трик - Даже тоя дребния по-добре да не го виждат ония. Като им дойдем, да знаят, че сме сериозни.

През главата на Трик минаха няколко отговора, които реши да премълчи, и вместо това се задоволи със следното:
- Предлагам все пак първо да разберем къде са и какво се случва, пък после да събираме биячи. Понякога качеството е по-важно от количеството.

- Момчета, да се разберем: каквото и да научите по този случай, трябва да си остане между нас. Нещата, с които се занимавам, изискват конфиденциалност, а в този случай клиентът изрично ме помоли да бъда дискретен. Това означава, че не можете да обсъждате ситуацията с външни хора и да разкривате каквито и да е подробности за самоличността на клиента или за свързани с него лица. Професионалната ми тарифа е по паунд на ден за разноски и допълнително заплащане в края на задачата ако е приключена успешно. Ако успеем да намерим децата, мисля че мисис Дойл няма да възрази да ви заплати същата сума. Ако не успеем, ще си разделите това, което ми е платено за режийни.
Детективът правеше усилие да говори равно, но по челото му избиваше предателска пот. Голям стенен часовник някъде в къщата отброи осем часа.
- Става дума за децата на семейство Дойл, Майкъл  и Хенриета, близнаци на 15 години. Изчезнали са от дома си преди три дни и майка им ме нае да разбера какво се е случило. Съпругът и се занимава с търговия с ориенталски предмети и в момента отсъства, така че не съм имал възможност да разговарям и с него. - Томи я избърса челото си с ръкав и се облегна назад със затворени очи. - Огледах къщата и разговарях с някои от слугите. Децата са изчезнали през нощта, леглата им са били намерени неоправени. Не видях след от насилие по прозорците, нито нещо подозрително в двора. Това ме накара да мисля, че може би са се измъкнали сами...

На вратата се почука и се разнесе женски глас:
- Мистър Уилоупин, вкъщи ли сте? - Томи потвърди и подхвърли към гостите едно ниско "Мисис Патс, хазяйката ми". - Господин Уилоупин, брат ви е тук, удобно ли е да го въведа?
Гномът се сепна и се озърна към вратата. Преди да успее да отговори, в стаята влезе напет господин, свали цилиндъра си и се провикна шеговито:
- Какво става, храбри детективе, да не изгуби пътя до "Копър'с"? - Той забеляза гостите и спря, за да се поклони леко. Изглеждаше като малко по-възрастно и светлокосо копие на Томи. - О, простете господа, предположих, че брат ми е сам. Вярвам, че не сме имали честта...?
- Здравей, Артър. - Вежливостта изискваше Томас да се изправи, за да приветства брат си и той се надигна, леко приведен откъм ранената си страна. - Съжалявам, просто ми изскочи от ума. С господата обсъждаме важен въпрос и изглежда сме се забавили повече, отколкото предполагах.
Артър Уилоупин присви очи. Погледът му прескочи към леко отворената риза на Томи, която разкриваше част от бинт върху гърдите; после към котлето с окървавена вода, в което бяха потопени иглата и кърпите; и накрая попадна върху един опръскан ръкав, който още не беше догорял в огъня. Лицето на Артър се измени.
- Томас, какво се е случил? Пак ли си ранен?
- Нищо ми няма, Артър. Просто малка злополука. - Томи махна с ръка. - Господата са мои приятели, Фицпатрик Маккориган и Лайл...
- Малка злополука за която ти трябва хирургическа игла? - прекъсна го Артър докато надничаше в котлето. - Пак ли си се забъркал в нещо, Томас? Мисля, че след последния път се бяхме разбрали да не се занимаваш повече със случаи в Ийст Енд.
- Не мисля, че в ситуация, в която ти говориш, а аз съм заставен да слушам има елемент на договореност, - детективът се опита да се усмихне. - А и това не е случай от Ийст Енд. Може дори изобщо да не е случай, а най-обикновен опит за обир - какъвто, впрочем, може да се случи на всеки.
- О?
- Стига, Артър. Няма защо да се тревожиш за тази дреболия. Ще пийнеш ли чаша портвайн с нас?
- Свети ангели, Томас, виж се само - шиеш се сам с подръчни материали, вместо да идеш на лекар, едва стоиш на краката си, съвсем сам на това място...
- Артър, моля те, нека не започваме отново. - Томи се хвана за облегалката на креслото. - Дребните неудобства на работата ми се компенсират до голяма степен от крайната полза. Сигурен ли си, че не искаш да седнеш при нас?
По-големият брат впи очи в Томи. Макар нито един от двамата да не помръдна от мястото си, стаята почти звънна от напрежение.
- Господа, бихте ли ме оставили да поговоря с брат си насаме? - рече най-сетне Артър и скръсти ръце на гърдите си.

Трик и Лайл излязоха тихомълком. Мисис Патс ги пресрещна в антрето и като любезна домакиня им предложи да изпият чаша чай в гостната и на първия етаж. Разговорът горе обаче се проточи - първоначално чуваха ядосаният глас на Артър, на който Томи отговаряше кратко; после детективът замлъкна и се чуваше само големия брат. Думи не се различаваха, но тонът на гласовете беше достатъчно красноречив. После и двамата затихнаха.
След около четиридесет и пет минути вратата горе се отвори и Артър слезе сам. Лицето му беше мрачно.
- Господа, съжалявам, че прекъснах срещата ви, но брат ми очевидно не е в състояние да развлича гости тази вечер. Тази работа не му се отразява добре. - На възражението на Трик, че детективът ги е поканил лично и са обсъждали важен въпрос Артър остана непреклонен. - Сигурен съм, че можете да продължите и утре, когато брат ми е по-добре. Елате следобед, ако е толкова важно, но сега си вървете. Моля ви.
Не им оставаше нищо друго, освен да се върнат на мъгливите улици. Когато се озоваха навън Лайл запали цигара и кихна. Наситеният с влага и въглищен прах лондонски въздух причиняваше трагични страдания на обонянието му.

Двамата...:

Трик имаше ясен план за вечерта - да отиде в Пияния Скакалец, кръчмата, в която прекарваше прилична част от времето си, да изпие няколко питиета, да се прибере и да заспи.
- Е, явно ще пробваме отново утре. Да полеем новото ни партньорство с неопределно количество алкохол от неопределен тип?

Плановете на Лайл съвпадаха с тези на Трик. Възнамеряваше се да пообиколи кръчмите, в които ходят работниците, докато срещне някой колега, който да го почерпи. Така че двамата с дребосъка се отправиха към Скакалеца.

"Скакалецът" беше препълнен, топъл и задимен. Приятната смесица от миризми на готвена храна, тютюн и спарени палта беше проникнала дори в обзавеждането; от дългото пребиваване в подобна атмосфера всеки стол се беше сдобил със собствен индивидуален аромат, който караше Лайл несъзнателно да мърда с нос. Двамата с Трик трудно си проправиха път до бара и успяха да заемат мястото на неколцина работници с каскети, които точно си тръгваха. На няколко крачки от тях голяма компания от моряци се веселеше шумно, като сменяше равни части солени шеги и моряшки песни за русалки с "цици кат мекици" и морски гиганти "с опашка като шашка".
Двамата си поръчаха за начало по един агнешки пай и чаша бира. Пайовете в "Скакалеца", както и навсякъде другаде, бяха най-бързооборотната храна и поради това винаги бяха пресни. Тълпите от работници, които живееха сами или в жилища без кухни, се нуждаеха от прилично ядене, което при нужда да могат да изядат и в движение и да не им струва цялата надница за деня. Когато единият от помощниците на кръчмаря донесе порциите, от тях се вдигаше пара. Лайл отпи от бирата си, облиза пяната от муцуната си с език и се оригна доволно.
В този момент от тълпата зад тях изникнаха двама едри бийста-бикове, разбутаха тълпата и мълчаливо се устремиха към бара. Изглеждаха като хора, които не забелязват нищо около себе си и нямат угризения да премажат онова, което все пак забележат. Единият избута рязко Лайл настрани, като го натресе в Трик, а другият по същия начин разчисти място за себе си като натири съседа на вълка. Сега димящият пай и току-що поръчаната бира стояха пред новодошлия.

- Кого ще блъскаш ти бе!? - изрева Лайл срещу натрапника, с което привлече вниманието на околните маси.
В такива ситуации внезапно му падаше пердето, за безкрайно неудобство и объркване на спътника му, който не търсеше неприятности. Лайл фрасна един на бика и го изблъска от мястото му. Онзи обаче не му остана длъжен и замахна да го удари.
- Ей сега ти таковах таковата - изръмжа вълка и изплю фаса в лицето на му, побяснял от подобна проява на наглост.
- Бой! Бой! - чуха се окуражителни викове от една група моряци на съседната маса. Наскачаха по банките и започнаха да се блъскат, за да гледат по-добре.
Лайл сграбчи рогата на връхлитащия бик и извъртя главата му така, че да не мърда. От малък го биваше в борбата срещу по-едри противници и често батковците, а по-късно колегите от кварталната банда отказваха да си мерят силите с него. Побеснелият бийст обаче с едно яростно движение се изтръгна от хватката му и се нахвърли с юмруци върху него.
В същия момент няколко чифта ръце го сграбчиха и го дръпнаха надалеч от Лайл към другия край на бара. Съдържателят си имаше момчета за предодвратяване на сбивания за огромно съжаление на моряците, които се заливаха от смях и започнаха да крещят "Браво!" Бутнаха една халба бира в ръката на Лайл и той осъзна, че държи парче от недоядения си пай с другата. Трик изникна отнякъде и се присъедини на моряшката маса.
- Мръвки и въргали, за това живее човек - обяви Лайл и отхапа от пая си.
Разбраха се да се видят с Томи на другия ден след края на смяната. Когато за последно погледна към бийста, Трик го видя да танцува облегнат на бара с две халби в ръце и един нож между зъбите.

16 февруари 1867, 14:15 следобед, Лондон, Холбърн

Първото впечатление на Джон беше, че апартаментът на Томас Уилоупин е доста голям за сам гном и заедно с това препълнен с книги. Второто беше, че всъщност голямата стая в която се озова е едновременно офис, приемна, вседневна и трапезария. Артър Уилоупин го покани да остави таблите с храната на маса, около която имаше разположено канапе с човешки размер, голямо и малко кресло и един стол, идентичен с онези, които бе видял преди малко в гостната на мисис Патс. На малкото кресло, леко превит надясно, седеше млад гном с квадратна челюст и мокра коса.
- Здравейте, мистър Арчър, - Томас Уилоупин подаде ръка и леко се повдигна от креслото. - Радвам се, че ще имам компания за обяд, понякога тихите утрини могат да бъдат твърде досадни.
Отблизо Джон можеше да види, че бузите на Томас са зачервени и наболата брада по тях беше поне от два дни. В очите му ясно се виждаха изпълнени с кръв вени, а зениците му светеха. Несъмнено Томас Уилоупин не беше изкарал късмета да преживее раняването си без усложнения и в момента изгаряше от треска.
След формалностите тримата се настаниха около масата и отвориха захлупените съдове. Артър беше поръчал телешка яхния с картофи и моркови, печено агнешко с розмарин и задушени зеленчуци и няколко бели самуна хляб. Джон се нахвърли на храната без да чака, докато двамата братя разговаряха за пивоварната. Не беше съвсем ясно как Артър е обяснил присъствието на допълнителен човек на обяда им и дали изобщо е обяснил целта на посещението; но и това се изясни скоро.
- Томас, снощи доста мислих над нападението над теб, - каза по-големият брат след като беше ровил известно време в чинията си. - И реших, че не мога да стоя настрани въпреки усилията ти да ме държиш в неведение. Не трябва да оставаш сам, особено в това състояние. Затова си позволих да наема господин Арчър, който ще остане известно време на твое разположение.
Томас, който също се бореше безуспешно с яхнията, спря за миг да дъвче, а после опита да повдигне рамене.
- Това е много мило, Артър, но аз нямам нужда от асистент. Ангажиментите ми не са чак толкова много, че да не мога да ги запомня, а и досега винаги сам съм лъскал обувките си. Сигурен съм, че мога да изкарам така още известно време без да застраша живота си.
- Томас, господин Арчър е бивш военен. Не знам дали има предишен опит като личен слуга, но аз и без това го инструктирах, че най-важното му задължение е да те пази от неприятности .
Томас впери очи в Джон. Косата му беше по-тъмна от тази на Артър, но гномските бразди по лицата им бяха почти идентични.
- И колко време ще продължи това?
- Колкото е необходимо, - тихо отвърна Артър.
- Да ми наемаш бавачка без да ме попиташ? Това е доста крайно дори за теб, Артър. Мислех си, че личният ми избор заслужава малко повече уважение.
- Томас, моля те, недей да спориш с мен. Предпочитам да пестиш силата си за агнешкото.
По-младият гном пак погледна Джон, остави лъжицата си и се облегна назад със затворени очи. Явно обядът го изтощаваше не по-малко отколкото треската.

Сър, - обърна се Джон към Томас - Позволете да попитам нещо.
Домакинът му кимна за съгласие, но той се поколеба за момент.
- Сър, не искам да Ви обиждам, но как се справяте с револвера и сабята?

Томас бегло се усмихна.
- Мога да стрелям, макар и да не съм майстор. Но сабята не е моето оръжие. Твърде е неудобно за носене из града.

- А с ножа, юмруците и ритниците как се справяте?

Сега вече усмивката му стана широка. Той посочи дясното си рамо и отвърна:
- Аз съм страховит гигант, който всява ужас в душите на грешниците. Отговарям ли на очакванията ви?

- Ако не е тайна, с какво сте въоръжен по време на задачите си?

- С деринджър, 4-заряден, - отвърна Томас. - Не знам какво ви е казал брат ми, но работата ми всъщност е по-скоро интелектуална. Малко оръжие за самозащита е напълно достатъчно дори в лошите квартали.

- Вярно е, сър. - съгласи се Джон - Ще ми разкажете ли кой, къде и как Ви нападна?

- Честно казано, и аз бих искал да знам кой беше онзи мерзавец. Видях само, че е плъхоподобен бийст, но не помня да съм го виждал досега. Снощи се прибирах се по Хатън Уей, а той идваше насреща ми. Там още няма фенери и след Ледър Лейн участъкът е доста тъмен. - Томас говореше с усилие, но все пак разказът му беше последователен. - Та той просто ме спря и ми поиска огънче, нищо необичайно. Изчака ме да пъхна ръка в палтото си - вероятно не му е за първи път или просто е бил адски съобразителен - и тогава извади нож, за да ме намушка. Лош старт, но все пак успях да хвана ръката му, преди да успее. Но проклетникът се оказа и доста як, събори ме на земята и се претърколихме в страничната алея. Когато спряхме, аз бях отдолу и нямах много възможности за маневри. Беше почти пълен мрак, но все пак плъхът успя да ме прониже точно когато се опитвах да му извадя едното око.
Томас стрелна с поглед брат си. Артър се мръщеше.
- Не съм сигурен какво точно успях да направя, но го чух че хлъцна силно и се дръпна от мен. Така че, се надявам поне частично да съм му върнал разкрасителната процедура. Усетих че мушването му е дълбоко, но в онзи момент почти не усещах болка. Измъкнах дериднжъра, бях сигурен, че ако му дам време да се окопити, ще се върне и просто ще ме довърши. Но проклетникът изглежда видя или разбра какво го чака и побягна. Две от моите момчета, които по това време са идвали по улицата са се опитали да го преследват, но са го загубили.

(Карта на Лондон с отметки, втората половина на 19 век)

Джон изслуша внимателно Томас. Помисли малко и кимна, сякаш на себе си:
- Първата работа утре е да Ви купим бастун. Съобразен с телосложението Ви и все пак достатъчно масивен. Хубавия бастун изглежда.... такова... благороднически. А с него може да помелите всеки, който няма броня и шлем. Предимството му пред револвера е, че винаги Ви стои в ръката.
Почеса се по бузата. По навик, защото се беше обръснал за деловата среща:
- Втората работа е да ми позволите да Ви пазя денонощно. Ще ме прощавате, сър, ама го казах и на брат Ви. Смъртта няма работно време.

- Денонощно?! Не е ли малко прекалено? Не мисля, че нещо ме застрашава тук. Холбърн е добър квартал, мистър Арчър, навън често можете да се разминете с полицаи. А и мисис Патс си е вкъщи почти непрекъснато.

- Поне толкова знам за попрището Ви, сър Томас. - настоя Джон - Чувал съм, че детективите са готови да хукнат по следа като хрътка след заек. Ако ще да е в полунощ или следите да водят в опасно място. Знам, че няма да чакате, докато дойда сутрин.

- Господин Арчър, трудно ще тръгна след следа в това състояние, - Томас поклати глава. - А и нямам допълнителна стая за вас тук. Ако Артър настоява, можете да се навъртате около къщата за известно време, но денонощна охрана ми се струва прекалено.