1b. Изстрел в мрака

- Робърт Дойл живее в Сейнт Джон'с Ууд, близо до Марилебоун, а Семейство Дойл са в южната част на Кенсингтън. По това време на деня улиците са доста натоварени така че не знам до кое от двете места бихте стигнали по-бързо. Не ми се струва редно да продължаваме да държим мисис Дойл в неизвестност, но ако смятате, че за момента Робърт е приоритет, можете да го посетите първи.

- Майка е, няма да ни излъже - авторитетно заяви бийста - Виж, тоя братовчеда, ако почне нещо да шикалкави, по-лесно ще го спипаме, ако първо сме говорили с нея.
Смяташе първо да отиде да се преоблече, преди да отидат у богаташите. Има време, каза си той. И за майката, и за братовчеда, и за агнешкото.

- Продължавам да мисля, че ще ни е по-полезно да отидем при братовчеда, но по-добре да отидем да успокоим горката жена, не може да й е леко.
"Не, че като ни види ще се успокои много", не допълни.

Тримата поговориха още малко и Трик и Лайл решиха, че е време да тръгват. Преди да ги изпрати Томас им връчи писмо адресирано до мисис Дойл и двадесет шилинга за разноски за деня.
- Моля ви, момчета, бъдете внимателни докато разговаряте с тези хора. Тъй като сега сте мои сътрудници, всичко, което правите, ще се отрази на репутацията ми в обществото. Не искам да загубя клиентите си. Ще се радвам да намерите време утре да ми разкажете как е минало с мисис Дойл и какво сте разбрали от Робърт.
Врата се хлопна зад двамината гости. Томас бавно се добра до леглото си, събу овуки и подхвърли на Джон:
- А сега, ако не възразявате, господин Аръчр, смятам да поспя. Треската затруднява мисленето ми и не съм в състояние да свърша никаква работа. Имате разрешението ми да си създадете каквито удобства желаете или да ползвате библиотеката.
Без да сваля дрехите си детективът се зави и придърпа зелената завеса. След малко от ъгъла се чуваше само неравното му дишане.

***

Около час и половина по-късно същия ден Трик и Лайл се срещнаха пред дома на детектива преоблечени в костюми, които пазеха за специални случаи като този. Макар че Трик живееше доста по-далеч се наложи да чака Лайл около четвърт час. Наеха хенсъм от площада и поръчаха на кочияша да ги отведе на адреса в южен Кенсингтън, който им бе дал Томас.

- И тя ми вика, Лайл вика, ти вика, се преобличаш по-бавно вика, от аристократична госпожица вика. Пък аз ѝ викам - гледай колко козина имам за ресане викам, и нокти за подрязване и тва и онва и... - обясняваше закъснението си Лайл докато се возеха. Малко след като излязоха на Ню Оксфорд Стрийт с тях се изравни двоен впряг, който возеше тигър в голяма метална клетка. Платнището, с което беше покрита клетката беше леко повдигнато отдолу и двамата пътници можеха да виждат почти през цялото време животното, което крачеше неспокойно или заничаше през пролуката.
Трафикът по улицата беше натоварен и колкото и да се опитваха да вземат предимство, накрая се оказваше че се движат с почти равна скорост. Така тигърът се превърна в основния им обект на развлечение по време на пътуването и започнаха да залагат помежду си дали животното бъде отведено в зоологическата градина в Риджънтс Парк или ще стане част от циркова трупа. Когато започна да се стъмнява обаче очертанията на животното започнаха да се губят, очите му присветваха с едва доловим фосфоресцентен блясък, а каретата му зави по Риджънт стрийт. Залагането на Трик, че тигърът отива в зоологическата градина спечели.
В подстъпите на Хайд Парк вече беше тъмно и газените фенери от двете страни на улицата рисуваха промазани светли петна в мъглата. Движението се забави; всички карети наоколо се движеха на резки подскоци напред, след които следваше бавен тръс намаляващ до спиране. Някои от кочияшите припалваха цигари и червените им огънчета огънчетата им просветваха сигнално в жълто-сивата мъгла.
- Какво става? - Лайл любопитно подаде глава от прозореца. Малко по-напред се виждаше кордон от бобити, които блокираха движението и пропускаха преминаващите карети само през тясно отворено пространство. Превозните средства биваха проверявани и пропускани две по две; встрани от тях други полицаи следяха с намръщен вид движението на пешеходците и отвреме навреме привикваха по някой за справка.
- Има полицейска блокада, сър - обади се кочияшът зад него, изтъквайки очевидното. - Може би ще ни кажат когато ни проверят.
Каретата им бавно се придвижи напред и когато дойде техния ред да преминат през ограждението, дебел полицай с фенер се приближи от дясната им страна и надникна през прозорчето. Погледът му се задържа върху двамата пътници.
- Какво става, сър? Някакъв инцидент ли има? - обади се в този момент файтонджията.
- Може и така да се каже, - отвърна му със силен шотландски акцент униформеният и внимателно огледа купето. - Откъде идвате?
- От Холбърн, сър.
Полицаят почука на стъклото и се обърна към пътниците:
- Господа, можете ли да свалите шапките си?
Пътниците се подчиниха. Изглежда това, което видя го удовлетвори, защото мъжът се отдръпна и погледна към кочияша:
- Някакви проблеми по пътя?
- Не, сър, като се изключи задръстването.
- Някои неща няма как да бъдат избегнати, - изсумтя полицая и се отдръпна. - Карайте внимателно, тази вечер имаше бунтове край градините на Кенсингтън. Има доста пострадали.
Файтонджията плесна с камшика и се понесоха напред. Пътят им все още минаваше по Оксфорд Стрийт и колкото повече наближаваха градините на Кенсингтън, толкова по-често виждаха полицаи. Тази част на града беше значително по-хубава от местата, в които Лайл и Трик бяха свикнали да се движат. Улиците бяха равни и павирани, всички фенери светеха, къщите от двете им страни бяха добре поддържани, с кокетни декоративни елементи подчертаващи свежите им пастелни цветове. Всички пешеходци, които успяваха да мернат по улиците сякаш бързаха да се измъкнат от мястото по най-бързия начин. В една пресечка видяха как група полицаи отвеждат окървавен и раздърпан младеж до една от Черните Мараи - специалните коли на полицията, с които отвеждаха арестантите към затвора Ню Гейт или локалните полицейски участъци.
Малко след Ланкастър Гейт движението отново се забави и видяха, че ги чака нова блокада. Тук полицаите изглеждаха много по-наежени и зли от предишния кордон; доста от тях потупваха полицейски палки в свободните си длани, а други се рахождаха с мощни двуцевни карабини. Неколцина конни полицаи също се навъртаха край временния пост; един от тях изглежда получи сигнал и се отдалечи в галоп по страничната Куинс Роуд.
Когато опашката най-сетне се източи и дойде техния ред, едър полицай-джудже с гъста квадратна брада ги помоли да слязат от каретата и да свалят шапките си. Когато пътниците се подчиниха, полицаите ги изправиха до каретата и тикнаха фенер в лицата им.
- Гледай ти, гледай ти, - обади се полицаят-дуждже, - какво имаме тук? Ще ми кажете ли накъде са тръгнали двама толкова фини джентълмени като вас по това време?

Трик се огледа и видя познато лице сред полицаите - Уилям Кромптън, едър риж мъж, с раздвоена брада и много лунички. Реши засега да пробва без да разчита на връзки, извади пълномощното и го показа на джуджето:
- Фицпатрик Маккориган, а колегата ми е Лайл Смит, имаме малко работа в района, по заръка на Господин Уилоупин.

Джуджето взе двете пълномощни, хвърли му тежкък поглед изпод рунтавите си вежди и подаде документите на полицая който стоеше до него. Двамата наведоха глави един към друг и започнаха да се съвещават. В това време трети полицай се отдели от редицата, която ги обграждаше и се приближи към тях. Носът му беше изпъстрен с разширени капиляри, които покриваха кожата му като корени.
- Хей, Джими, аз съм го виждал тоя, - подхвърли той към джуджето. Думите му се топяха в лепкав кокни-акцент. - Такива ирландски мутри е трудно да ги забравиш. Какво правиш в лъскавия квартал, пади? Да не си дошъл да си купиш някой картоф?

- Клиентите на Господин Уилоупин изискват известна конфиденциалност, която за съжаление не съм способен да наруша. Но ако става дума за ирландски мутри, можете да попитате полицай Кромптън за колко от въпросните типове съм помогнал да се озоват зад решетките - каза Трик, кимайки към Уилям.

Полицаят с разширените вени се изплю демонстративно на земята и подвикна назад:
- Хей Уил, познаваш ли го тоя?
Уилям Кромпътн се приближи. Под рижите му мустаци мърдаше зловонна цигара - Трик знаеше, че той сам си прави пълнежа за пушене като смесваше тютюна с някакви гадни листа. По изражението му се познаваше, че е разпознал информатора си, но не бърза да го признае. Очите му отскочиха към Лайл, който нервно удряше с опашка по каретата и се върнаха към Трик.
- Познавам го, - изръмжа най-накрая Кромптън. - Живее в Уайтчапъл. Какво е направил?
- Уайтчапъл, значи, а? - първия полицай се захили. - А ето че е тръгнал към Кенсингтън. Прилича ми на проклет болшевик, това казвам аз.
- Не бързай, Уотс. Маккориган, какво правиш тук по това време?

- Работим по случай на Томас Уилоупин. Опълномощени сме, както вече показах на колегите ти - кимна към пълномощните в ръцете на другия полицай. - Клиентите му изискват известна доза конфиденциалност и няма да съм си свършил работата, ако се разчуе какво за кого съм вършил. Знаете ги аристократите какви са, да не вземе да се разчуе нещо неприлично.

- Ооо, работим за изисканите господа! Ами този, - Уотс посочи Лайл и се приближи към него, - и той ли е нает да се занимава с "конфиденциалните" работи на аристократите? Мааайко мила, колко трябва да са изпаднали, за да опрат до мутри като вас!
После се приближи до Лайл и го посочи с палката:
- Ами ти, черньо, от коя мръсна дупка изпълзя по пътя насам?
В този момент джуджето и другия полицай приключиха с прегледа на документите и ги подадоха на Трик, заслушвайки се в размяната на реплики. Кромптън стоеше наблизо в очевидно колебание как да постъпи.

Трик реши да не изчака избухването на Лайл и тикна разрешителните в ръцете на Кромптън:
- Кромптън, мисля че ще е по-добре за всички ако се намесиш. Нямаше да си залагам главата за оная работа с О'Кийфи, ако знаех че после трябва да очаквам такъв тормоз.

Кромптън измърмори нещо и подхвърли на джуджето:
- Занимаваме се с грешните хора. Познавам полуръста, вършил ми е добра работа в Уайтчапъл. Не вярвам да се замесил с болшевики или да е бил целия път дотук само за да метне няколко камъка.
Джуджето кимна и издърпа Уотс за колана. Макар в движението му да не личеше никакво усилие, другия полицай залитна назад и освободи място пред Лайл.
- Уотс, бавиш движението. Остави гражданите да продължат пътя си.
Трик прибра документите и побърза да избута вълка в каретата. Кочияшът, който бе проследил цялата сцена мълчаливо, повдигна бомбето си и с едва доловим намек за сарказъм подметна:
- Благодарим, господин полицай. Някои от нас имат да получават възнаграждение за труда си.
Конят се понесе по улицата, а тропота от копитата му и въртенето на колелата глухо отскачаше от околните къщи. Малко преди Бейсуотър Хил имаше нова блокада и там отново ги свалиха от хенсъма, този път заедно с кочияша. Студеният вятър откъм Батареята тук беше направо пронизващ и докато чакаха полицаите да приключат с проверката на документите им, Трик и файтонджията започнаха да зъзнат, а от муцуната на Лайл заизлизаха тънки облачета пара. На този пост полицаите не бяха толкова разговорливи; документите преминаха през няколко чифта ръце, двойно по-голям брой очи ги огледа няколко пъти отгоре до долу и най-накрая им разрешиха да продължат. Двамата пътници чуваха как кочияшът ругае през цялото време докато се спускаха по улиците към южната част на Кенсингтън. На няколко пъти им се стори, че минават по една и съща улица, но тъй като и двамата идваха за първи път в квартала (а и всички богаташки къщи доста си приличаха) нямаше как да бъдат сигурни.
Най-сетне кочияшът спря пред една внушителна желязна ограда и обяви:
- Пристигнахме, господа. Дължите ми пет шилинга.

Лайл безмълвно му отброи парите и двамата с гнома застанаха пред портата.
- Хубава къща - каза той
Портата беше открехната и Трик се осмели да влезе. Бийста го последва. Минаха по алея от дребен бял чакъл. Никой не ги спря. Вратата на самата къща беше заключена. Гномът почука с чукчето и се ослуша.
Отвори им младо момиче в униформа на прислужница, поздрави ги учтиво и ги огледа въпросително.
- Ние сме от - започна Лайл - от детективското бюро сме ние.

Трик се намеси:
- Фицпатрик Маккориган и Лайл Смит, работим за Томас Уилоупин - подаде пълномощното на пруслъжницата. - Идваме да говорим с мисис Дойл.
Междувременно преценяваше девойчето, но реши че не е добра идея да смесва работа и удоволствие... за сега.

Момичето за момент се ококори, когато чу името на детектива, но изглежда това се оказа вълшебният ключ: тя пое документите, изгледа двамата гости отгоре до долу и колебливо ги покани да влязат. Трик и Лайл се оказаха в широко продълговато антре, наситено с аромат на канела, в което светеха дантелени абажури. Прислужницата ги помоли да почакат и се отдалечи по коридора. След няколко кратки мига, в които гостите се оглеждаха и посбутваха пред японските гравюри по стените, момичето се завърна придружено от достолепно джудже с посребрена брада.
- Добър вечер, - той се здрависа с тях. Говореше с плътен приятен глас, като изговаряше думите ясно и внимателно. - Аз съм Строб, икономът. Да разбирам, че вие сте господата, изпратени от господин Уилоупин? Моля заповядайте, мисля че мисис Дойл би искала де се срещне с вас колкото се може по-скоро.
Прислужницата взе връхните им дрехи и изчезна, а икономът ги поведе из къщата. По пътя се разминаха с крехка възрастна жена с посивяла коса, облечена в черно, с която Строб размени шепнешком няколко думи. Жената също огледа гостите отгоре до долу; погледът и бодеше като месарско шило. Преди да се отдалечи, тя подхвърли нещо тихо на иконома и кимна, а двамата посетители бяха отведени до голяма двойна врата, която сега беше затворена. Строб спря и се обърна към тях:
- Моля ви, изчакайте тук. Ще ви повикам.
После пооправи жакета и косата си, почука и след като чу поканата да влезе, бързо хлътна вътре.

Междувременно в апартамента на Томас Уилоупин студената зимна светлина, която осветяваше писалището на детектива бавно се оттегли и криви сенки запълзяха по мебелите. Мисис Патс, цялата потопена в ухания на канела, печена захар и плодове, се качи да попита дали господинът има нужда от нещо. Джон я отпрати - не си падаше по чая, а Томас още спеше, горещ и потънал в треската си. Когато тъмнината стана достатъчно гъста, за да се нуждае от осветление, бившият войник запали газовата лампа, която стоеше на писалището, приседна на креслото и започна да разглобява оръжието си.
Металните части в ръцете му мамещо проблясваха докато чистеше дулото и проверяваше смазката. Тихото "клак", с което патроните влизаха в гнездата си, дискретното "кррък", с което барабанът се наместваше и едва доловимото щракване при свалянето на петлето се бяха превърнали за Джон в кантата, изпълнявана всяка вечер. Както и другите оръжия за лична употреба, револверът беше задигнат от офицер, който нямаше нищо против, тъй като бе подходящо мъртъв. В случая ощетеният бе руски кавалерист, който лежеше по лице в замръзващата кримска кал, с половин отнесена от снаряд глава и посинели от барута пръсти. Отрядът му беше отблъснат в панически галоп от появилата се изневиделица английска батарея, а Джон и първите в редиците на английските стрелци се погрижиха падналите да не пътуват твърде натоварени за оня свят.
Томас Уилоупин простена в съня си, промълви няколко напрегнати думи и замлъкна. Звучеше така, сякаш гърлото му беше пълно с бръмбари, които говореха вместо него. Поразен от тази представа, Джон се изправи и разтърси глава; когато се връщаше в миналото мислите му ставаха твърде мрачни. Той закрачи из малкия апартамент и скоро знаеше с точност колко стъпки деляха стените една от друга, както и прозореца от леглото, библиотеката от писалището, масата от вратата и прочие. Това, че не бе осигурил вечеря за себе си или за домакина си не го смущаваше; беше свикнал да търпи несгоди.
Когато стенният часовник на мисис Патс би единайсет часа, Джон пъхна няколко дебели цепеници в огнището, загаси пламъка на газената лампа и се сгуши на дивана, увит в якето си. Не му беше трудно да заспи, но после на няколко пъти се събуждаше в мрака, разтреперан от студ. Томас все така продължаваше да бълнува и да рита в треската си и утихна едва когато тропотът на най-ранните файтони започна да разковава нощната тишина.

Малко по-късно се появиха вестникарчетата, които крещяха заглавията на сутрешните вестници ("Първи кораб преминава през Суецкия канал! Андраши избран за премиер на Унгария! Чудо разпръсва протестиращи в Кенсингтън! Розовото е последният писък на модата през февруари!"), а заедно с тях и разносвачите на мляко, чистачите на комини, въглищарите и всички онези цвилещи, тракащи, ръмжащи, съскащи същества и неща, които не напускаха Лондон нито при пожари, нито при чума. Джон тъкмо се канеше да излезе навън да изпуши една цигара, когато установи, че Томас се е събудил.
- Господин Арчър, добро утро! Виждам, че успешно сте отбили всички опити да бъда нападнат, опечен и изяден тази нощ. - Томас отметна завивките от себе си и като видя, че още е облечен с дрехите си от вчера, направи гримаса. - Е, ако бяхте оставили злодеите да ме докопат, можеше да ми спестите преобличането. Как сте, впрочем? Вярвам, че бойният ви дух е достатъчно висок, за да позволи едно посещение до таверната отсреща? Мляко и агнешки пай правят чудеса за ранените. Не се притеснявайте, че ще ме оставите сам - макар и да не и личи, мисис Патс е доказала нееднократно удивителната си способност да отпраща хора, които нямат място в къщата.
Изглежда тази сутрин детективът се чувстваше по-добре, затова Джон отиде в същото заведение, от което предишния ден Артър Уилоупин беше поръчал обяд. Наложи му се да почака - мнозина искаха да си купят закуска преди да тръгнат за работа и се бе оформила опашка. Когато най-сетне се върна при Томас с два горещи пая и кана мляко, детективът вече се бе преоблякъл, леглото му бе оправено и в момента разчистваше бюрото си.
Докато двамата закусваха, на вратата се потропа и се появи опърпано, сополиво хлапе, което носеше писмо от един от сътрудниците, които вчера бяха натоварени да отидат до Кенсингтън. Детективът му плати няколко монети и отвори съобщението, но когато зачете, лицето му се навъси.
- Много лошо, - промърмори гномът и стана от масата, оставяйки недоядения пай в чинията си. - Мнооого лошо. Нещата се заплитат, а изглежда сега съм с един сътрудник по-малко.
Той отиде до прозореца, дръпна пердетата и се взря навън. Сивата светлина на зимното утро караше набраздената кожа на лицето му да изглежда като фина пепел от изгорено дърво.

Джон не позволяваше на околните да му се месят. Смяташе, че и другите имат право да си живеят живота без разпити и клюкари. Обаче задачата беше да пази този тип от неприятности. А това изискваше да е запознат със ситуацията.
- Нападнат ли е?

Детективът за миг се подсмихна, но после изражението му стана сериозно.
- Може и така да се каже. Вчера са били изгонени от къщата на клиента ми. Изглежда срещата е минала доста злополучно.

Джон познаваше хора като домакина си. Когато положението се оплесква, този тип мъже запрятаха ръкави и оправяха нещата. Лично.
- Може да пукнете, ако не се възстановите. Трябва да си почивате още малко.

Томас му хвърли кос поглед, но не каза нищо повече. След още малко размисъл седна на бюрото си и започна да пише писмо.