1b. Изстрел в мрака

15 февруари 1867, Лондон, Холбърн: 24 часа преди събитията в Кенсигтън

Фицпатрик „Трик“ Маккориган слезе от файтона на ъгъла на Клеркенуел Клоуз и се упъти към църквата Сейнт Джеймс. Не беше особено религиозен, но отец Родерик, който служеше тук беше чистокръвен ирландец, поддържаше близки контакти със заселилите се в Лондон имигранти и беше отличен източник на новини за родината. Преподобният често оставаше след залез в църквата, за да отслужва вечерни служби и Трик се надяваше, че въпреки късния час ще успее да побъбри с него. За негово разочарование обаче вратата беше заключена и църквата беше тъмна; очевидно днес отецът бе решил да вечеря навреме.
Трик свърна към Фарингдън Роуд и реши да продължи към дома на Томас Уилоупин пеша. Томи беше особен чешит –  след като бе установил, че семейният пивоварен бизнес не го изпълва с благоговейно вълнение бе направил и следващата крачка, на която малцина се решаваха – да потърси собствени пътища и победи. Вярно, че понастоящем тези пътища бяха по-скоро пътеки и се виеха около делата на хора, които вероятно биха докарали киселини на баща му… но Томи изглеждаше доволен от живота си. Като детектив не заработваше кой знае колко, доколкото Трик можеше да прецени, а и често работеше безплатно когато каузата го беше вдъхновила, но явно изкарваше достатъчно, за да си държи главата над водата.
Томи му беше изпратил съобщение по щърбаво улично хлапе, което говореше с отривистия глас на вестникарче. Бележката беше написана на гърба на една от детективските му визитки и гласеше: „Хей Трик, мисля, че ще имам нужда от помощта ти. Можеш ли да наминеш довечера? Подпис: Т.“ Сега Трик вървеше из мъгливите улици, поглеждайки по навик през рамо и криеше ръце в джобовете си. През деня полицията се стараеше да поддържа прилично присъствие в Холбърн, но през нощта числеността на бобитите рязко намаляваше и кварталът можеше да бъде почти толкова опасен, колкото и Уайтчапъл.
На ъгъла на Хатън Уей и Ледър Лейн го пресрещна тълпа работници, които бяха приключили смяната си и се прибираха вкъщи. Огънчетата на цигарите им присветваха в мрака и когато мина през тях, Трик усети успокоителния аромат на евтин тютюн, въглищен прах и всепроникващата миризма на Темза. На около десет ярда пред себе си видя позната фигура и след няколко мига се увери, че това наистина е Лайл, вълкоподбния бийст, когото бе виждал нееднократно да разговаря с Томи. Вървеше в неговата посока и Трик тъкмо се канеше да го повика, когато внезапно от близката алея се разнесоха приглушени от мъглата звуци на борещи се тела. От пресечката изскочи приведена фигура с лице на плъх, който притискаше лицето си с мръсна кърпа и се бореше с полите на дългото си черно палто. Прохетя изстрел, алеята за миг бе осветена от възпламенения барут, но рикошетът безобидно изсвистя накъде зад Трик.

Въпреки вълмата мъгла и лошото осветление, Трик успя да забележи...:

Плъхът се втурна покрай тях, но дългото палто се заплете в краката му и

той се блъсна в Лайл:

Двамата паднаха на земята, но само след миг дребния бийст се изправи и се втурна покрай Трик.
На входа на алеята в това време се бе появила друг човек: все още стискайки димящ пистолет в едната си ръка и притискайки кървяща рана с другата, Томас Уилоупин се подпря на ъгъла на сградата и се огледа.

Лайл се изправи подпирайки се на металния лост, който носеше по служба. Беше пазач в една фабрика. Главата му се изпълни с мирис на кръв. С един скок се хвърли след нападателя си, надавайки нечленоразделен рев, който Трик изтълкува като "Разкарай се от пътя ми". Беше озверял.

Лайл все още беше по следите на плъха, когато попаднаха в улично задръстване причинено от пътна катастрофа на две карети. Плъхът пъргаво прехвърли една разнебитена бъчва, а преследвачът му се метна право отгоре ѝ и потъна през дъските. Одърпан минувач залитна назад, когато смърдящият на джибри звяр изскочи иззад каретата ревейки "Накъде отиде!" и само посочи с ръка по протежението на улицата. От плъха нямаше и следа.
След минтука чувствителният нос на Лайл долови няколко дири от кръв. Едната от тях му напомни на мириса, който усети в алеята малко преди изстрела. Следата скоро го изведе на една от главните улици в Холбърн, където какфонията от миризми покри следата. Дребният плъхоподобен го беше надхитрил.

Трик понечи да тръгне след плъха, но прелитащият край него вълк го накара да размисли. Вместо това отиде до Томас, подаде ръка за опора и зададе по-приоритетните въпроси:
- Сериозно ли е, нуждаеш ли се от лекар и можеш ли да вървиш?

- Трик! - Томас присви очи сякаш не вярваше на съвпадението. - Бил съм и по-добре, това ще ти кажа. Мръсникът ме мушна все едно съм свински котлет. Предполагам, че трябва да се радвам, че въобще съм жив. Ще ми помогнеш ли да сваля това палто?
Когато Томи най-сетне се измъкна от дрехата си, пъшкайки от болка, се видя че дясната част на ризата и жилетката му са почернели от кръв. Ръката, с която притискаше раната, също беше изцапана до китката.
- Не изглежда добре, но ще оцелея, - подхвъри той към Трик и направи бегъл опит да се усмихне. - Ще ми помогнеш ли да стигна до квартирата си? Наблизо е и там ще мога да се погрижа по-добре за тая пущина.

Трик пое палтото в едната ръка и с дръгата долкото можа пое тежестта на гнома докатъо вървяха.
- Някаква представа защо въпросния симпатяга реши да те наръга?

- Нямам представа. Поне на мен не ми каза нищо, проклетникът. - Томи изтри окървавената си ръка в ризата и затисна раната с носната си кърпичка. - Спря ме, за да ми поиска огънче и когато видя, че пъхам ръце в джобовете си, успя да ме изненада с ножа. Кара ме да си мисля, че не му е за първи път. Дали просто е искал да ме обере или е имал по-сериозна причина? Не е като да няма хора, които съм настъпил по мазола, но не мисля, че съм го виждал преди. Ако има лична причина да ме мрази, трябва да е доста тайна.
Двамата взеха полека завоя на Грейс Инн и тръгнаха по Обалдс Роуд, който беше осветен и приветлив въпреки мъглата. За да не привлича вниманието на минувачите, Томас се наметна с палтото си и нахлупи здраво бомбето над очите си. Опрени един на друг по този начин сигурно приличаха на двойка подпийнали граждани.
- Веднъж се озовах в градината на една дама в Бейсуотър, насред цял кръг от смачканите и цветя и заловен на местопрестъплението. Свети ангели, да я беше чул как ме благославя! "Бял ден няма да видиш, малък негоднико! Познавам хора! Познавам хора, които ще ти дадат да се разбереш!" - Томи преправи гласа си на бабешки фалцет и леко размърда вежди. Върху гномското му лице цялостния ефект беше доста смешен. - Дали тя не го е пратила? Честно казано, напълно вярвам, че е способна да го направи... макар и не точно по този начин.
След малко ги настигна и Лайл, разгорещен и разгърден. Беше прибрал металния лост в коженото си яке, а каскетът беше набутан в джоба му.

- Измъкна ми се - ниско изръмжа бийстът - Ще му изтръгна гръкляна, ако ми се мерна някъде. Запомних му миризмата.
Лайл хвърли един нервен поглед към раната на Томи и се обърна към Трик.
- На лекар ли ще го водиш? Познавам един двама, ама всичките искат пари, а в момента съм закъсал.

- Лекар ли? Не, никакви лекари. Ще прескоча трапа и сам. Не ми трябва някой изумен бакалавър да ме върже за масата и носа му да капе в раната ми. Както обича да казва дядо ми, твърде съм млад, за да оставям живота си в ръцете на медицината...
Томи живееше близо до Ред Лайънс Скуеър, което не беше далеч, но те се движеха бавно, a и трябваше да спират на няколко пъти, за да може гномът да си поеме дъх. Когато най-сетне стигнаха там и се качиха в апартамента на втория етаж, детективът беше останал без сили. Трик беше гостувал и преди; Лайл за пръв път се качваше до горе. Жилището му всъщност се състоеше от една доста голяма стая, в която плътна зелена завеса разделяше къта за почивка от дневната, използвана по съвместителство и като офис. В средата беше разположено удобно канапе с човешки размер, малка маса за вечеря и столове за дребни хора, писалище със същия мащаб, покрито с документи и две удобни кресла за пушене, едното малко, другото голямо. Няколко библиотечни шкафа, препълнени с книги, покриваха стените до тавана; Трик знаеше че Томи е ненаситен читател и обожава книги от всякакъв вид.
При влизането си детективът запали две маслени лампи и с пъшкане се добра до гардероба си зад зелената завеса. Когато се върна, носеше хирургическа игла, конци, чисти кърпи и бутилка лауданум.
- Момчета, някой от вас да е шил рана и преди? – след като видя споглеждането им Томи се ухили. Гномските бразди по лицето му  придаваха вид на младо дърво, което дяволито наблюдава дървосекача под клоните си. – Е, за всяко нещо има първи път... Хайде Трик, ти си фокусник! Пръстите си сигурно могат да измъкнат и мравка от яйцето и без да го счупи. Ако Лайл държи огледалото, за да мога да виждам какво правиш, ще мога и да те насочвам...
Той ги изгледа очаквателно.

Трик пое нещата от Томи и огледа иглата.
- Мисля че ще се справя с механичната част, но ще е хубаво да обясняваш като за малоумни.

Първо промиха раната. Плъхът се бе опитал да намушка Томи в гърдите, но ножът му се беше плъзнал по металната табакера, която гномът носеше във вътрешната част на палтото си и се бе отклонил. "Входното отверстие", както се изрази детективът, сега зееше малко под дясната ключица - достатъчно, за да причини обилно кървене, но не достатъчно ниско, за да засегне важен орган.
- Между нас да си остане, не ми е за първи път, - сподели Томи, докато обясняваше на Трик как трябва да направи шевовете. - Веднъж един португалски моряк успя да ме наръга три пъти преди да го озаптят. Вярно, че използва само парче остро стъкло и не беше много дълбоко, но все пак ми остави три белега и доста материал за размисъл…
Когато обаче полуръстът започна наистина да шие, Томи замлъкна и заскърца със зъби въпреки действието на лауданума. Трик определено не беше свикнал да прави фокуси с изцапани с кръв неща, които се плъзгат между пръстите, докато асистентът пъшка и стене от истинска болка. Когато приключиха, Томи си имаше чисто нов шев, а ризата на Трик беше подгизнала от пот.
- Какво да ти кажа, няма да спечели конкурс, - коментира с отслабнал глас детективът като хвърли последен поглед в огледалото преди да го бинтоват. - Но изглежда добре зашито и би трябвало да свърши работа.
Окървъвените инструменти гномът потопи в едно котле с вода, а разкъсаните си дрехи направо хвърли в огъня. След като се преоблече, детективът дотесе бутилка портвайн и три чаши и тримата седнаха около разчистената маса. Томи изглеждаше замислен.
- Всъщност исках да се видим по друг въпрос. Преди няколко дни ме наеха за един особен случай, свързан с деца. Някои от нещата, които научих ме накараха да смятам, че може би ще имам нужда от помощта ви... и се надявах да мога получа някой полезен съвет, за да реша какво да предприема. След тази вечер обаче разследването ще се превърне по-скоро във влачене по улиците, а времето не е без значение... И си мислех... макар и да не знам доколко е осъществима идеята... дали не бихте склонили да ми помогнете за този случай? Лайл, знам, че си ангажиран във фабриката, но уменията ти са много специални и ми се струва, че биха били от голяма полза. Ако се включиш, времето и усилията ти ще бъдат компенсирани от клиента ми, когато свършим работата. И двамата ще ъдете компенсирани, - добави той и погледна към Трик.

Трик, който още не беше съвсем на себе си след процедурата, се замисли върху предложението на Томи. По принцип не обичаше твърде опасна работа, а от скорошните събития определено изглеждаше, че го очаква точно такава. А и Томи все пак му беше приятел, а и едно от нещата, които каза, го бяха заинтригували:
- Деца?

- Да, деца. Които може би са в опасност. За съжаление не мога да ви кажа повече преди да сте се съгласили да участвате в случая. Клиентът изрично помоли за дискретност.

Трик обмисли внимателно думите си:
- Мога да обещая, че ще те изслушам и ще обмисля предложението ти, но не мога да се съглася да свърша нещо, без да знам какво е.

Томи се поколеба, но все пак кимна.
- Става дума за две деца, момиче и момче, от добро семейство, които са изчезнали от дома си. Никой не знае къде са, а липсват от няколко дни. Родителите им са много разтревожени. И с право, тъй като извън защитата на дома и семейството си, тези деца могат лесно да попаднат в беда или да станат жертва на улицата.

Нещо продължаваше да гложди Трик, но все пак идеята за беззащитните деца беше достатъчна:
- Добре, съгласен съм да помогна.

По лицето на Томи се изписа облекчение.
- Слава на ангелите, благодаря ти, Трик. Сваляш ми голям товар от плещите. Ами ти Лайл? Ще се включиш ли?

- Значи, Томи, аз щом е за бачкане съм на линия - отговори Лайл - Дето се вика, пари на масате не се оставят, дето се вика. Ама не знам, ти как я мислиш тая работа. Значи, къде ги държат тия деца? Ние колко човека сме? Те насреща колко са...

- Харесва ми оптимизма ти, - Томи лекичко се изкиска и веднага чертите му се изкривиха от болка. Лицето му вече беше доста бледо. - Нямах достатъчно време да направя сериозно проучване, така че в момента не знам къде са децата. Имам само няколко следи, които вероятно ще трябва да проверите сами. Лайл, ще ми трябваш през деня. Няма ли да имаш проблеми във фабриката, ако се мотаеш по улиците вместо да си вадиш надницата?

- Ти за фабриката не я мисли. Ние се оправяме с колегите, като трябва. Само за какви пари става дума и за кои дни? Щото ако трябва, аз още хора ще доведа - каза Лайл и махна с ръка към Трик - Даже тоя дребния по-добре да не го виждат ония. Като им дойдем, да знаят, че сме сериозни.

През главата на Трик минаха няколко отговора, които реши да премълчи, и вместо това се задоволи със следното:
- Предлагам все пак първо да разберем къде са и какво се случва, пък после да събираме биячи. Понякога качеството е по-важно от количеството.

- Момчета, да се разберем: каквото и да научите по този случай, трябва да си остане между нас. Нещата, с които се занимавам, изискват конфиденциалност, а в този случай клиентът изрично ме помоли да бъда дискретен. Това означава, че не можете да обсъждате ситуацията с външни хора и да разкривате каквито и да е подробности за самоличността на клиента или за свързани с него лица. Професионалната ми тарифа е по паунд на ден за разноски и допълнително заплащане в края на задачата ако е приключена успешно. Ако успеем да намерим децата, мисля че мисис Дойл няма да възрази да ви заплати същата сума. Ако не успеем, ще си разделите това, което ми е платено за режийни.
Детективът правеше усилие да говори равно, но по челото му избиваше предателска пот. Голям стенен часовник някъде в къщата отброи осем часа.
- Става дума за децата на семейство Дойл, Майкъл  и Хенриета, близнаци на 15 години. Изчезнали са от дома си преди три дни и майка им ме нае да разбера какво се е случило. Съпругът и се занимава с търговия с ориенталски предмети и в момента отсъства, така че не съм имал възможност да разговарям и с него. - Томи я избърса челото си с ръкав и се облегна назад със затворени очи. - Огледах къщата и разговарях с някои от слугите. Децата са изчезнали през нощта, леглата им са били намерени неоправени. Не видях след от насилие по прозорците, нито нещо подозрително в двора. Това ме накара да мисля, че може би са се измъкнали сами...

На вратата се почука и се разнесе женски глас:
- Мистър Уилоупин, вкъщи ли сте? - Томи потвърди и подхвърли към гостите едно ниско "Мисис Патс, хазяйката ми". - Господин Уилоупин, брат ви е тук, удобно ли е да го въведа?
Гномът се сепна и се озърна към вратата. Преди да успее да отговори, в стаята влезе напет господин, свали цилиндъра си и се провикна шеговито:
- Какво става, храбри детективе, да не изгуби пътя до "Копър'с"? - Той забеляза гостите и спря, за да се поклони леко. Изглеждаше като малко по-възрастно и светлокосо копие на Томи. - О, простете господа, предположих, че брат ми е сам. Вярвам, че не сме имали честта...?
- Здравей, Артър. - Вежливостта изискваше Томас да се изправи, за да приветства брат си и той се надигна, леко приведен откъм ранената си страна. - Съжалявам, просто ми изскочи от ума. С господата обсъждаме важен въпрос и изглежда сме се забавили повече, отколкото предполагах.
Артър Уилоупин присви очи. Погледът му прескочи към леко отворената риза на Томи, която разкриваше част от бинт върху гърдите; после към котлето с окървавена вода, в което бяха потопени иглата и кърпите; и накрая попадна върху един опръскан ръкав, който още не беше догорял в огъня. Лицето на Артър се измени.
- Томас, какво се е случил? Пак ли си ранен?
- Нищо ми няма, Артър. Просто малка злополука. - Томи махна с ръка. - Господата са мои приятели, Фицпатрик Маккориган и Лайл...
- Малка злополука за която ти трябва хирургическа игла? - прекъсна го Артър докато надничаше в котлето. - Пак ли си се забъркал в нещо, Томас? Мисля, че след последния път се бяхме разбрали да не се занимаваш повече със случаи в Ийст Енд.
- Не мисля, че в ситуация, в която ти говориш, а аз съм заставен да слушам има елемент на договореност, - детективът се опита да се усмихне. - А и това не е случай от Ийст Енд. Може дори изобщо да не е случай, а най-обикновен опит за обир - какъвто, впрочем, може да се случи на всеки.
- О?
- Стига, Артър. Няма защо да се тревожиш за тази дреболия. Ще пийнеш ли чаша портвайн с нас?
- Свети ангели, Томас, виж се само - шиеш се сам с подръчни материали, вместо да идеш на лекар, едва стоиш на краката си, съвсем сам на това място...
- Артър, моля те, нека не започваме отново. - Томи се хвана за облегалката на креслото. - Дребните неудобства на работата ми се компенсират до голяма степен от крайната полза. Сигурен ли си, че не искаш да седнеш при нас?
По-големият брат впи очи в Томи. Макар нито един от двамата да не помръдна от мястото си, стаята почти звънна от напрежение.
- Господа, бихте ли ме оставили да поговоря с брат си насаме? - рече най-сетне Артър и скръсти ръце на гърдите си.

Трик и Лайл излязоха тихомълком. Мисис Патс ги пресрещна в антрето и като любезна домакиня им предложи да изпият чаша чай в гостната и на първия етаж. Разговорът горе обаче се проточи - първоначално чуваха ядосаният глас на Артър, на който Томи отговаряше кратко; после детективът замлъкна и се чуваше само големия брат. Думи не се различаваха, но тонът на гласовете беше достатъчно красноречив. После и двамата затихнаха.
След около четиридесет и пет минути вратата горе се отвори и Артър слезе сам. Лицето му беше мрачно.
- Господа, съжалявам, че прекъснах срещата ви, но брат ми очевидно не е в състояние да развлича гости тази вечер. Тази работа не му се отразява добре. - На възражението на Трик, че детективът ги е поканил лично и са обсъждали важен въпрос Артър остана непреклонен. - Сигурен съм, че можете да продължите и утре, когато брат ми е по-добре. Елате следобед, ако е толкова важно, но сега си вървете. Моля ви.
Не им оставаше нищо друго, освен да се върнат на мъгливите улици. Когато се озоваха навън Лайл запали цигара и кихна. Наситеният с влага и въглищен прах лондонски въздух причиняваше трагични страдания на обонянието му.

Двамата...:

Трик имаше ясен план за вечерта - да отиде в Пияния Скакалец, кръчмата, в която прекарваше прилична част от времето си, да изпие няколко питиета, да се прибере и да заспи.
- Е, явно ще пробваме отново утре. Да полеем новото ни партньорство с неопределно количество алкохол от неопределен тип?

Плановете на Лайл съвпадаха с тези на Трик. Възнамеряваше се да пообиколи кръчмите, в които ходят работниците, докато срещне някой колега, който да го почерпи. Така че двамата с дребосъка се отправиха към Скакалеца.